На пръв поглед това изглежда като убедително оправдание — необходимо е да се запази мълчание, иначе ще има още смърт. Но е важно да помним, че архиепископ Де Юнг не е отговорен за смъртта на евреите, приели християнството — нацистите са виновни за нея. Те решават да ги избият, не той. Това, което архиепископ Де Юнг със сигурност разбира, е, че ако пренебрегнеш собствените си чувства за това, кое е добро и кое лошо, стъпваш в плаващи пясъци. И как можем да знаем, че нацистите биха спазили обещанието си да не депортират холандските евреи, приели християнството, ако архиепископ Де Юнг си бе замълчал? Нещо повече, да речем, че нацистите бяха казали, че ще убиват по едно невинно дете всеки ден, ако архиепископ Де Юнг не се отрече публично от вярата си. Дали щеше да заслужава да бъде заклеймен, ако бе останал верен на религията си?
Често срещано обяснение от бюрократите колаборационисти на нацистите е, че са се опитвали да променят системата отвътре и че ако те са били сменени, ситуацията е щяла да бъде дори по-лоша. След войната например холандските държавни служители посочват редица нацистки мерки, които не са приложени благодарение на тях. Но по-внимателно вглеждане в свидетелствата показва, че това извинение е невалидно. Това е така, защото практиката на нацисткия райхскомисар е нарочно да поставя огромни изисквания, за да накара държавните служители да си мислят, че са постигнали нещо, когато след това намалява задачите до нивото, които първоначално е искал. С този прост номер нацисткото ръководство си осигурява административното съдействие на държавните служители.
Що се отнася до папата, той не просто мълчи за депортирането на евреите, той дори не изразява публично гняв от жестокостите на нацистите спрямо полските католици. „Ние всички очаквахме нещо, поне една дума“, казва Витолд Злотнишки, който се сражава в съпротивителната полска Армия Крайова. „Някакво признание на това, което преживявахме. Някакви думи на съчувствие. Думи на надежда. Но не и пълно мълчание.“
Папата и католическата църква като цяло притежават огромна скрита сила — особено в Словакия. Президентът на Словакия Йозеф Тисо е католически свещеник и огромен брой от членовете на Хлинковата гвардия са католици. По време на първите депортирания от пролетта на 1942 година лидерите на еврейската общност в Словакия умоляват католическата църква да протестира срещу експулсирането на евреите. Но са поразени от отговора. Оказва се, че приоритетът на църквата като цяло е да се опита да спаси евреите, които са приели християнството.
Отделни духовни лица — като Огюстен Поздех, енорийски свещеник от Братислава — наистина протестират срещу безчовечността на процеса по депортиране. Неговият гняв от действията на словашкото правителство и нацистите е предаден във Ватикана чрез папския нунций в Будапеща. „Потресен съм до дъното на сърцето си — пише Поздех, — че човешки същества, чиято единствена вина е, че са родени евреи, са ограбвани от цялата им собственост и след като бъдат лишени от всички признаци на лична свобода са прогонвани в чужда страна… Не е възможно светът пасивно да гледа как малки деца, смъртно болни стари хора, млади момичета са откъсвани от семействата им и млади хора са депортирани като животни: транспортирани са във вагони за добитък към неизвестни места, към несигурно бъдеще.“ Но Поздех е изключение. Огромното мнозинство от католиците в Словакия не протестират срещу депортирането на евреите през 1942 година.
Един от най-близките сътрудници на папата, монсиньор Доменико Тардини, признава за проблема, пред който се изправя църквата, като не предприема нищо срещу президента Тисо. „Всички разбират, че Светият престол не може да спре Хитлер — пише той през март 1942 година. — Но никой не разбира защо той не може да контролира един свещеник [т. е. Йозеф Тисо, президентът на Словакия].“ Що се отнася до папата, той се тревожи, че Съветският съюз може да победи във войната и се бои от последствията за католическата църква в доминирана от комунистите Европа. При тези обстоятелства през пролетта на 1942 година той може да има съмнения, дали е уместно публично да разкритикува Тисо, католическият държавен глава на държава, която се изправя срещу безбожните армии на Сталин.