На меса през август 1942 година президентът Тисо казва, че прогонването на еврейските „вредители“ е християнски акт. Той следва нацистката линия и заявява, че е невъзможно евреите да бъдат превърнати в християни. „Евреинът си остава евреин — казва Тисо, — дори и когато бъде покръстен от сто епископа.“ Само два месеца по-късно Тисо спира депортирането. Не е ясно защо го прави. Един от вероятните отговори е, защото смята, че Словакия е депортирала договорения брой евреи и сделката с Германия е изпълнена. Възможно е така да отговаря на протестите в чужбина и на все по-голямото разпространение по света на информацията, че повечето от евреите са пращани на сигурна смърт. Но дори на процеса срещу него след войната Тисо никога не твърди, че е спрял депортирането от хуманност към евреите.
До октомври, когато депортирането спира, около 58 хиляди евреи са предадени на германците и в Словакия остават 24 хиляди. Тези останали евреи не са в безопасност, тъй като — както ще видим — през 1944 година ситуацията в Словакия се променя и депортирането започва отново.
Изкушението да си представим историята, ако фактите бяха различни, вече е огромно. Ами ако папата лично бе предприел действия срещу Тисо след започването на депортирането през пролетта на 1942 година? Като католически свещеник Тисо е особено уязвим. Да предположим, че Пий XII го бе заплашил да го отлъчи — дали това нямаше да го накара да промени решението си? Съществува прецедент с отлъчване през войната. Леон Дегрел, лидерът на рексистите в Белгия, е отлъчен през лятото на 1943 година, защото се появява на меса в есесовска униформа. Престъпленията на Тисо са далеч по-големи и макар до края на войната да получава критики от Ватикана, остава католически свещеник до последния си дъх. Той е облечен като свещеник в затвора, докато чака екзекуцията си за измяна през април 1947 година.
Евреите, които креят в гетото на Варшава, също са наясно, че папата разполага с мощното оръжие на отлъчването. Ние знаем това в резултат на преживяното от един изключителен човек на име Ян Карски. Той е член на полската съпротива, който се промъква във Варшавското гето през 1942 година, защото иска да изпита лично нечовешките условия там. „Видях ужасни неща — разказва той, — видях отвратителни неща. Видях трупове да лежат по улиците. Докато вървяхме, моят водач от време на време ми казваше: „Запомни това“. И аз помнех.“ Карски се среща с двама еврейски лидери вътре в гетото, които му съобщават, че имат молба до папата. Казват му: „Но не знаем как може да се говори с папата, ние сме евреи. Обаче разбираме, че папата има властта да отваря и затваря портите на рая. Нека да затвори портите за тези, които ни преследват. Няма нужда да казва, че това се отнася за всички германци. Само за онези, които преследват евреите. Те трябва автоматично да бъдат отлъчвани. Може би това ще помогне. Може би дори Хитлер ще се замисли. Кой знае? Може би някои германски католици ще се замислят и ще упражнят известен натиск. В името на общите ни корени. Ние имаме едни и същи корени… Ти би ли го направил?“ Той им казва: „Ще го направя, господа“. След като става свидетел на нечовешките условия във Варшавското гето, Карски успява да избяга от Полша и да прекоси окупирана Европа. До края на 1942 година той стига до Великобритания и говори лично с Антъни Идън. Той също така се опитва да повлияе на Ватикана да се обяви по-категорично срещу нацистите. Но чувства, че „нищо важно не се случва в резултат на моята мисия. Не успях да направя нищо.“
Когато нацистите разширяват издирването на евреи през лятото на 1942 година, те обръщат поглед към Белгия. На прословутата среща, свикана от Айхман на 11 юни, пред страната е поставена квота от 10 хиляди евреи и първият влак напуска страната на 4 август. Кралица Елизабет на Белгия иска от германските власти да изключат белгийските евреи от депортирането и тази молба е изпълнена. Но съгласието с искането на кралица Елизабет не е трудно за нацистите, тъй като 90 процента от 52 хиляди евреи в страната не са белгийски граждани.