Никой от живеещите в гетото не знае със сигурност какво ще се случи с депортираните. Но във Варшава започва да се връща някаква информация. Емануел Рингелблум е особено добре осведомен и дори е чувал името на един от лагерите на смъртта. Той пише в дневника си през юни 1942 година, точно преди да започне депортирането, че германците „следват план. „Непродуктивните елементи“, деца до десетгодишна възраст и старците над 60, се затварят във вагони, пазени от германски войници, и откарвани в неизвестна посока… където следите на „преместените“ се губят напълно. Фактът, че никой досега не е успял да избяга от лагера на смъртта в Белжец, че досега нито един еврейски или полски очевидец на изтреблението там не е останал жив, ясно показва колко много внимават новината да не се разпространи и сред техните хора.“
Рингелблум е особено критичен към ролята на еврейската полиция в депортирането. „Те не казаха и една дума срещу тази своя отвратителна задача да пратят собствените си братя на заколение.“ Той смята, като се опира на наблюденията си, че: „През повечето време еврейската полиция демонстрираше непонятна жестокост… Те бяха безмилостни и агресивни, биеха тези, които се съпротивляваха.“
Действията, предприети срещу евреите във Варшавското гето, започнали на 23 юли, е една от най-жестоките ужасии на Холокоста. „Хаосът и ужасът са отвратителни — пише Абрахам Левин в дневника си на 1 август. — Майки губеха децата си. Немощна старица бе занесена на ръце до автобуса. Трагедиите не могат да се опишат с думи. Равинът от ул. „Дзиелна“ 17 бе отведен и очевидно застрелян. Децата, които вървяха по улиците, бяха прибирани.
Халина Биренбаум, която тогава е на дванайсет години, си спомня: „Всеки ден оставаха все по-малко хора и все повече празни апартаменти“. Евреите започнат да се крият в апартаментите си, „зад прозорците и леглата“, но скоро „германците и техните украински помагачи, заедно с еврейската полиция“ започват „да ходят от апартамент на апартамент, да чупят врати с железни пръти… Когато отвеждаха евреи, се чуват писъци и изстрели. Всеки ден е така — от сутрин и до вечер.“
През първите десет дни 65 хиляди евреи са депортирани в Треблинка. Като начало есесовците не закачат освободените от депортиране, но скоро, ако не могат да напълнят влак, прибират, когото намерят. На еврейските полицаи е казано, че ако не доставят по пет човека всеки — всеки ден — тогава собствените им близки ще бъдат прибрани на тяхно място. С подобни методи по-голямата част от евреите са експулсирани от гетото до края на септември.
Почти всички евреи от Варшавското гето са пратени в лагера на смъртта Треблинка. Това е последният построен специализиран лагер на смъртта и е най-големият и най-смъртоносен. Около 850 хиляди души — според някои източници над 900 хиляди — са убити там между лятото на 1942 година и есента на 1943. През този период най-смъртоносното време е между края на юли и края на август 1942 година, когато са избити 312, 5 хиляди, а четвърт милион от тях са от Варшавското гето. СС постига този отвратителен рекорд по убийства, защото Треблинка е построен така, че железопътна линия води право в лагера. Това е от голяма помощ за есесовците, които така могат да ускорят процеса по разтоварването на евреите и отвеждането им до газовите камери. Вътрешният план на лагера е подобен на тези в Белжец и Собибор. Има зона за пристигане и зона за изтребление с газови камери, като двете са свързани с тесен проход или „тунел“, както и отделна част, където са настанени надзирателите и зондеркомандите.
Друга причина за стряскащия мащаб на убийствата в Треблинка през лятото на 1942 година не е техническа, а лична — амбицията на трийсет и една годишния д-р Ирмфрид Еберл, комендантът на лагера, който е и единственият медик, управляващ лагер за изтребление. Д-р Еберл вече бе споменат в тази история като директор на центъра за евтаназия в Бранденбург. Така че има много опит в масовите убийства, преди да започне работа в Треблинка. И както по всичко личи, че обича работата си в Бранденбург, така се наслаждава и на всяка възможност да убива евреи. През юни 1942 година, докато подготвя лагера за пристигането на първата пратка от Варшава, той пише на жена си Рут, че е „много зает“ и че „това му харесва“. В друго писмо до нея от края на юли, малко след като евреите започват да пристигат, той казва: „Знам, че не съм ти писал много напоследък, но нямаше как, тъй като последните варшавски слабаци преминаха много бързо“. Той добавя, че дори денят да има сто часа, пак няма да са му достатъчни, за да си свърши работата, и че изпълнявайки задълженията си, се е сдобил с железни нерви. Също така твърди, че е накарал служителите си да го следват и че се чувства „доволен и горд от това постижение“.