Франц изпитва удоволствие, когато насъсква кучето си, огромен санбернар на име Бари, срещу затворниците. Освен това обича саморъчно да причинява болка. „Беше специалист по шибането с камшик, двайсет и пет или петдесет удара“, пише Оскар Стравчински, друг член на зондеркомандата. „Правеше го с удоволствие, без да бърза. Имаше си собствена техника за замахване с камшика и стоварването му.“
Франц е убеден нацист и преди войната работи в концентрационния лагер в Бухенвалд. Като много други надзиратели в лагерите на смъртта той също е участвал в Програмата за евтаназия Т4. Така че от много години се труди в среда и за организации, които проповядват абсолютна омраза към евреите и твърдят, че е напълно законно да се избиват тези, които държавата смята за „незаслужаващи живот“. В резултат на това той почти със сигурност е смятал, че хората, които тероризира, изтезава и убива, не са наистина „човешки същества“. Но това не може да е цялото обяснение за садистичните му действия, тъй като други есесовци в същата ситуация не изпитват такова удоволствие от причиняването на болка като Франц. Това ни напомня, че есесовците, които решават да продължат да работят в някой лагер на смъртта, все пак имат избор как да се държат — дали да се превърнат в садистични убийци, или просто в безсърдечни. След като наблюдава отблизо есесовците и украинските им помагачи в Треблинка, Калман Тайгман заключава: „Всеки има животински инстинкти, но когато живеем нормално, те не се проявяват. Обаче идва време, в което човек се превръща в нещо друго, и наяве излиза това, което преди това е било скрито“.
Само малка част от изпратените в лагерите на смъртта в Собибор, Белжец и Треблинка преживяват войната — може би не повече от 150 души. И всеки от тях дължи до голяма степен оцеляването си на късмет. Самуел Виленберг например казва: „Нещата можеха да се развият по хиляди други начини. Нямаше значение какво казвах или правех, пак можеше да бъда изгорен. Можех да се превърна в пепел. Всичко бе въпрос на късмет… и може би донякъде и на прищевки“. Късметът е една от причините той да оцелее, но има и други. И Самуел Виленберг, и Калман Тайгман притежават специални качества, които им помагат да понесат преживяното в Треблинка. И двамата по онова време са млади — наближават двайсет години, когато пристигат в лагера, и двамата са силни и решителни. Освен това и двамата са мъже — далеч по-малко жени са избирани за работа в зондеркомандите. Тайгман се справя донякъде, защото се превръща в „автомат“, а Виленберг притежава изключителното качество да гледа позитивно — дори и в лагер на смъртта. След войната той казва:, Другите страдаха повече. А и аз не бях принуден да работя в газовите камери. Там условията бяха ужасни. Трябваше да извличат труповете възможно най-бързо“. Така че колкото и изненадващо да изглежда, той получава известна утеха от факта, че другите работници в Треблинка са страдали повече от него. И той, и Тайгман след време бягат от лагера по време на бунта през август 1943 година.
Освен Треблинка, Собибор и Белжец, през 1942 година влизат в действие четири нови лагера под егидата на Одило Глобочник. Майданек е заложен само на 5 километра от канцеларията на Глобочник в Люблин. Той е необичаен за системата лагер: нито е за военнопленници, нито е концентрационен лагер, нито е специализиран лагер на смъртта, нито мащабна комбинация от последните две като Аушвиц, а смесица в по-малък мащаб на всичко това. Дори нацистите изглеждат несигурни какъв точно етикет да му сложат. До началото на 1942 година това място официално е Лагер за военнопленници на СС в Люблин“, но други германски документи от същото време го наричат „концентрационен лагер“.
Еволюцията на Майданек повтаря в много отношения развитието на нацисткото Окончателно решение. Също като Аушвиц Биркенау той първоначално е замислен като лагер за съветски военнопленници. Строителството му започва през есента на 1941 година и бараките за около 20 хиляди затворници са завършени до края на същата година. От самото начало Майданек е място, където смъртта е всекидневие. Гладуващите затворници спят на гола земя в неотоплените бараки през мразовитата полска зима от 1941–1942 година. Те са изложени на риск от множество инфекции, включително и тиф. Но докато започнат да пристигат нови влакови композиции през пролетта на 1942 година, функцията на Майданек вече е променена. Вече няма военнопленници, той е разпределителен център за Окончателното решение. Няколко хиляди словашки евреи са изпратени в лагера между март и средата на юни 1942 година. Понякога влаковете, транспортиращи евреи до Собибор, спират наблизо и след селекция част от тях се отклоняват към Майданек за робски труд.