Германците нямат нито ресурсите, нито уменията да прогонят войниците на Червената армия от руините на Сталинград. „Руснаците имат предимството на окопната война и ръкопашните схватки — в това няма съмнение — казва Йоахим Щемпел, германски офицер, който се бие в Сталинград. — Ние бяхме танково подразделение и бяхме свикнали да прегазваме врага, след това да спрем, да разчистим и да продължим напред. Но това вече бе в миналото, и то от много отдавна.“ Сега е ред на Червената армия да покаже, че може да провежда широкомащабни обкръжения. На 19 ноември 1942 година съветските войски започват Операция „Уран“, опит да хванат в капан германската Шеста армия в Сталинград. Планът проработва и Шеста армия се предава окончателно на 2 февруари 1943 година.
В реч от 30 септември 1942 година Хитлер казва на германския народ: „Можете да сте спокойни, никой няма да ни изгони от това място [Сталинград]“. А сега обещанието му се оказва празно. Нещата се влошават още повече за германците, тъй като поражението при Сталинград е част от модел, който като че ли в началото на 1943 година започва да показва, че те губят войната. През есента на 1942 година войските на фелдмаршал Ервин Ромел са победени при Аламейн — в по-малка степен заради таланта на британския командващ Бърнард Монтгомъри и в по-голяма, защото войниците на Ромел са по-малко от тези на съюзниците и нямат достатъчно гориво, за да маневрират ефективно с танковете си. По море германският флот е затруднен от комбинацията от липса на гориво и неадекватно въздушно покритие. Най-накрая на 8 ноември 1942 година съюзниците влизат в Северна Африка и започват дълга битка, която през лятото и есента на 1943 година ще ги отведе първо в Сицилия, а след това и в континентална Италия.
През януари 1943 година на конференцията в Казабланка съюзниците обявяват, че няма да приемат от германците нищо по-малко от „безусловна капитулация“ и че възнамеряват да „наложат наказания и да търсят пълно възмездие“ за „виновните варварски лидери“ на страните, с които в момента воюват. Но зад кулисите нещата все още не са толкова ясни. Да вземем случая с адмирал Франсоа Дарлан, бившият премиер на Франция на Виши и колаборационист на нацистите. Той е заловен по време на нахлуването на съюзниците в Северна Африка, но не е хвърлен в затвора, нито е съден за някакво престъпление. Като пример за изключително прагматична политика съюзниците го признават за ръководител на гражданското управление във Френска Северна Африка. Съюзниците имат нужда да гарантират сътрудничеството на бившите сили във Виши възможно най-бързо и това е един от начините да го направят. Адмирал Дарлан остава дълбоко непопулярен сред британците и американците и е убит на Бъдни вечер през 1942 година от противник на управлението във Виши.
Малко след смъртта на Дарлан президентът Рузвелт показва същата дълбока прагматичност по време на дискусиите относно евреите с генерал Шарл Ноге, бившият комисар на властта във Виши в Мароко. По време на конференцията в Казабланка генерал Ноге отбелязва, че би било „тъжно“, ако след войната евреите имат възможност да овладеят икономиката в Северна Африка. Рузвелт се опитва да успокои тревогите му, като казва, че ако евреите бъдат ограничени с квоти в определени професии, „ще се елиминират специфичните и разбираеми оплаквания на германците за евреите в Германия, а по-точно, че макар да представляват малка част от населението, над петдесет процента от юристите, лекарите, учителите и университетските преподаватели и други в Германия са евреи“. Като оставим настрани очевидните неточности в твърдението на Рузвелт — евреите в тези професии в Германия със сигурност не са 50 процента, — думите му показват до каква степен дори лидерът на най-голямата западна демокрация е готов да говори с езика на омразата за евреите.
Този вид поверителни разговори не стават публични по време на войната. Така че посланието от Казабланка излъчва непоколебима решителност за наказание на виновните варварски лидери на страните, противници на съюзниците. За нацисткото ръководство подобни заплахи, разбира се, не означават нищо, тъй като те вече знаят, че няма връщане назад. През март 1943 година Гьобелс пише в дневника си за разговор с Херман Гьоринг, който разкрива начина им на мислене: „Гьоринг е напълно наясно пред какво бихме се изправили, ако проявим слабост в тази война. Той няма илюзии за това. Особено когато става въпрос за Еврейския въпрос, ние сме навлезли толкова дълбоко, че за нас вече няма път назад. И това е хубаво. Опитът показва, че движение и народ, които са изгорили всички мостове, се бият дори още по-решително от тези, които все още имат възможност за отстъпление“.