Хитлер има подобни проблеми и с друг съюзник през пролетта на 1943 година — България. В официалното комюнике след срещата между Хитлер и българския цар Борис на 3 април се казва, че те са провели „дълъг и сърдечен разговор“, който се характеризира с „духа на традиционното приятелство“, което съществува между Германия и България. Но истината е, че българите, също като румънците и унгарците, са разколебани в подкрепата си — особено по въпроса за евреите. През февруари 1943 година Александър Белев, комисарят по Еврейския въпрос на българското правителство, се съгласява с представителя на Айхман — Теодор Данекер, че българите ще предадат 20 хиляди евреи на германците. Също като френските и българските власти смятат за много по-приемливо да предложат евреите, които не са български граждани. Българите знаят — или поне силно подозират, — че пращат тези евреи на сигурна смърт, особено след публичните съобщения на съюзниците от предишния декември за нацистката програма за изтребление. Въпреки това знание към края на март 1943 година те сътрудничат при депортирането на около 11 хиляди евреи от окупираните от тях територии в Тракия и Македония. Абсолютно всички от тези евреи загиват в газовите камери на Треблинка.
Когато обаче властите опитват да депортират евреите в старите граници на България, започнат публични протести. Антисемитизмът никога не е бил традиционен в България и въведеното от правителството законодателство срещу евреите в края на 1941 година е мотивирано не толкова от идеологически убеждения, колкото от желание страната да се хареса на германските си съюзници. Но изправени пред депортирането на евреите, които живеят сред тях, много български граждани и фигури от управлението са недоволни, — а знанието, че германците току-що са били разгромени при Сталинград, почти сигурно е изиграло някаква роля за тяхното недоволство, разбира се. Вместо да пратят евреите на сигурна смърт, българските власти прокарват законодателство, с което ги гонят от домовете им в столицата София и ги разпределят в различни селища в провинцията. Така става почти невъзможно те да бъдат депортирани, но това им създава и значителни трудности. След войната мнозина се опитват да представят историята като благородна, че българите са спасили „техните“ евреи. Но въпреки несъмнената смелост на отделни българи, които протестират срещу депортациите, това е всичко друго, но не и достойна история, особено като се има предвид какво се случва с евреите от Тракия и Македония.1
През април и май 1943 година Хитлер е наясно не само с отношението, което съюзниците му демонстрират към евреите, но и със съпротивата, която самите евреи показват във Варшава. На 19 април в гетото влизат германски войски и започват да депортират останалите евреи. Те са посрещнати с огнестрелни оръжия, гранати и ръчно приготвени бомби. Марек Еделман по онова време е на двайсет и четири години и е един от тези, които се противопоставят на германците. Марек разказва, че той и другарите му от Еврейската бойна организация са мотивирани от знанието, че германците искат да ги откарат на сигурна смърт — знание, което получават от свидетел на събитията в Треблинка, който успява да се върне във Варшава и им казва какво ги очаква в лагера. „Трудно бе за вярване, че могат да те убият за нищо — казва Марек Еделман. — Но така беше.“ След първоначалния шок от новината за Треблинка, Марек и другарите му решават да се съпротивляват. „Беше очевидно — казва той, — че лагерите на смъртта са факторът, предизвикал съпротивата.“ Решението на германците да разделят семейства и да пращат старците и децата в Треблинка, като оставят само здравите и силни евреи в гетото, също изиграва своята роля. Бойците на съпротивата сега вече могат да се борят, без да бъдат спирани от отговорности.
Членовете на съпротивата в гетото са въоръжени с оръжия, които получават от Армия Крайова и са откраднати от германците. Марек Еделман също така разказва: „Правехме бомби от метални тръби и барут“. Първоначално германските войски, влезли в гетото, са изненадани от нивото на съпротива и трудно напредват към изпълнение на задачите си. Както казва Марек Еделман: „Първите няколко дни бяха нашата победа“. Много от бойците на съпротивата, като Арон Карми, друг млад евреин, са въодушевени от възможността да се опълчат на врага: „Стрелях с пистолета си в масата [германци], която преминаваше. Те крещяха: „Помощ!“. И се криеха зад стена. За първи път виждахме германци да бягат. Бяхме свикнали ние да бягаме от германците. Те не очакваха евреи да се бият така. Имаше кръв и аз не можех да откъсна очи от нея. Казах си — германска кръв“.