Марек Еделман, Арон Карми и повечето от другите евреи, които нападат германците в гетото, не са обучавани за войници. Но това не ги спира. „Беше много лесно да се научим да стреляме — казва Марек Еделман. — Няма нужда от обучение. Това не беше фронтът, където генералът планира битката. Това бе партизанска борба. Германец минава по улицата и ето ти я възможността да стреляш по него. И ако той не види кой го прави, още по-добре. Просто трябва да имаш воля за борба и оръжие, това е всичко.“ Бойците на съпротивата знаят, че нямат шанс за крайна победа над превъзхождащите ги с въоръжението си германци. „Да — казва Марек, — знаехме, че няма да победим, но трябваше да покажем на германците, че сме човешки същества като всички останали. По време на война ти си човешко същество, когато убиваш врага си.“ — По команда на бригадефюрера (бригаден генерал) от СС Юрген Щруп германските сили влизат в гетото и започват да палят сградите една по една. Марек Еделман си спомня пламъците, обгърнали гетото, докато германците се опитват да ги извадят от прикритията им, и как той и приятелите му трябва да се местят от сграда в сграда, докато пожарът ги преследва. Докато не напуснахме гетото, нямахме спокойствие, но германците не можеха да кажат, че са победили, преди ние да си тръгнем.“ И Марек Еделман, и Арон Карми успяват да избягат от гетото, те са двама от шепата евреи, които прекосяват нееврейската част на Варшава — повечето от тях се промъкват през канали или тунели.
Въстанието в гетото е потушено в средата на май и в доклада си Щруп твърди, че той и войниците му са заловили 56 065 евреи — число, което изглежда преувеличено — с цената на само петдесетина германски жертви. В чисто военно отношение варшавските евреи постигат малко, само отлагат за кратко неизбежното унищожение на гетото и убийството на мнозинството от тях. Но символичното значение на съпротивата им е огромно. Те се опълчват масово и показват огромен кураж. „Когато започнаха да ликвидират гетото, ние трябваше да се съпротивляваме — казва Марек Еделман. — Това не беше въстание, а отбрана на гетото. Когато германците искаха да ни ликвидират, те срещнаха съпротива, това е важното… Какво бихте искали да кажа [на тях]? Моля ви, убийте ме веднага?“
Само дни преди германците да влязат във Варшавското гето, за да се опитат да прочистят района от евреи, в строителството на Аушвиц се случва събитие от огромно значение. През март 1943 година започва да работи първото от серия нови съоръжения за убийство в Аушвиц Биркенау. Както вече видяхме, първоначално СС възнамерява да постави този комплекс от крематориум и газова камера в главния лагер, но след това го мести в Биркенау. По време на проектантската фаза се правят промени, така че сградата да може функционира не само като крематориум, но и като газова камера. През август 1942 година е наредено да се построят още три крематориума — единият идентичен с вече съществуващия и два от различен вид. С тези последните два, които след това ще станат известни като крематориуми IV и V, настъпва радикална промяна.
Революцията в дизайна на крематориуми IV и V е проста. Те са първите сгради в Аушвиц, които по проект трябва да работят само като място за убийство. Имат съблекални, газови камери и пещи, всичките на едно ниво — нещо като конвейер за смърт. Проектите на другите два нови крематориума издават, че те са замислени като места за изгаряне на човешки тленни останки, а не за убийство. В крематориуми II и III има съблекални и газови камери в сутерена, защото първоначалната функция на тези помещения е складиране на трупове. След това тя е променена и това означава, че след като хората бъдат убити, телата им трябва да се пренесат с асансьор на нивото на крематориума и там да бъдат изгорени.
Тези четири сгради в Аушвиц Биркенау с номера от II до V, тъй като Крематориум I е в главния лагер Аушвиц, представляват нов етап в еволюцията на Холокоста. Това донякъде е така, защото те са масивни сгради и отвън приличат на фабрики. За разлика от тях лагерите на смъртта от Операция „Райнхард“ в Белжец, Собибор и Треблинка са с временни постройки и след като изпълнят смъртоносната си задача, ще бъдат разрушени. Новите тухлени сгради с крематориуми и газови камери в Аушвиц обаче са част от нарастващото присъствие на СС в Горна Силезия. Те са център на голяма мрежа от почти трийсет по-малки лагера в Аушвиц, които доставят работна ръка за различни индустрии, включително циментови заводи, заводи за боеприпаси и — най-вече — за химическия завод на ИГ „Фарбен“ в Моновиц в покрайнините на град Аушвиц. Крематориумите/газови камери в Биркенау са на практика физическо проявление на идеята за изтребление чрез изнурителен труд. След като евреите работници в Моновиц вече не могат да функционират, както се изисква от тях, те са откарвани наблизо до Биркенау, за да бъдат убити. Тези сгради са нещо повече от средства за убийство на мъже, жени и деца, които нацистите мразят и от които се страхуват; те символизират една система, в която само продуктивните заслужават да живеят. Те са нехуманност, иззидана в тухли.