Гюнтер Рушин е избран за робски труд и отведен с останалите в лагера в Моновиц до заводите на ИГ „Фарбен“. Няколко дни по-късно баща му, който също е избран да работи, е ранен в инцидент. На Гюнтер казват, че баща му ще бъде пратен в „болница“ за „рентгенова снимка“. Но малко след това полски евреин му казва, че баща му няма да получи лечение, а ще бъде „обгазен“. Първоначалната реакция на Гюнтер е да поиска да бъде избран за Биркенау, за да бъде близо до баща си, ако по някакво чудо той все още е жив. „Това бе чувство на момче, което е много близко с баща си“, казва той. Но полският евреин убеждава Гюнтер, че баща му е мъртъв и че той трябва да остане и да работи в Моновиц. И Гюнтер решава да остане, където е, и се заклева да оцелее. „Отивахме на работа в редици по петима“, казва той. „Стараех се да съм в средата, за да не ме удрят есесовците, и това помагаше. И се опитвах да остана незабележим за войниците. Не съм от хората, които биха си казали, че трябва да направят нещо, някакъв саботаж или нещо подобно, не. Исках да остана жив, да се опитам да помогна и на другите.“
По пътя към Аушвиц влакът на Гюнтер спира на гара в Източна Германия и евреите в товарните вагони започват да крещят: „Моля ви, дайте ни вода“. Но хората, които ги чуват, казват: „Проклети евреи! Не са ли ви избили още?“ Гюнтер казва, че е „потиснат и разстроен“ от случилото се на гарата, но не вярва, че неговите сънародници германците искат да го убият. „Знаехме, че няма да пътуваме с първа класа — казва той. — Но не знаехме, че мнозинството от нас ще отидат в газовите камери. Не знаехме за съществуването на газовите камери.“
Есесовците правят, каквото могат, за да отделят новите крематориуми/газови камери от останалата част на лагера. Сградите са оградени и зондеркомандите живеят, където работят. Парадоксално, но зондеркомандите — които изпълняват най-ужасната работа в Аушвиц — живеят в по-добри условия от останалите затворници. „Имахме хубави квартири с легла — потвърждава Дарио Габай, един от членовете на зондеркомандите, които работят в Биркенау през 1944 година. — Хранехме се добре. Нямахме нужда от супата от лагера.“ Есесовците обикновено им позволяват да задържат храната, оставена в съблекалните от евреите, които са отведени в газовите камери. Това създава атмосфера на изобилие в квартирите на зондеркомандите в крематориумите. Д-р Миклош Нисли, румънски евреин, затворен в Аушвиц, описва паметна вечеря с тях. „Масата, която ни очакваше — пише той, — беше покрита с тежка копринена покривка… Беше отрупана с най-разнообразни блюда, всичко, което депортираните бяха взели със себе си, тръгвайки към несигурното си бъдеще: всякакви консерви, бекон, желета, няколко вида салам, торти и шоколад.“
Някои членове на зондеркомандите вземат ценностите на избитите евреи — по-специално бижута, които откриват или в дрехите им, или в отверстията на телата им. След това се опитват да ги разменят за други стоки, които им трябват. Те могат да го правят, защото въпреки изолацията на крематориумите, контактът между тях и другите затворени в лагера все пак е възможен. Ото Пресбургер, пратен в Аушвиц през 1942 година от Словакия, си спомня, че има възможност да посещава зондеркомандите, защото кара каруца с кон и превозва различни неща из Биркенау. И всеки път няма търпение да „търгува“ с тях. „Те искаха алкохол и цигари и имаха много злато [с което да платят]. Сделките в крематориума бяха най-добрите. Винаги исках да правя доставки в крематориума. Там винаги човек можеше да си купи нещо… Веднъж отидох в крематориума и попитах дали имат нещо за продаване. Предложиха ми бижу във формата на паяк. По това време в лагера бе дошъл много богат евреин, който имал бижутерски магазини. Попитах ги какво искат за паяка. Те казаха — сто цигари. Аз отвърнах, че ако паякът си струва, ще им донеса цигарите. Имахме си доверие. Паякът беше красив. Имаше голям камък в средата, а краката му бяха покрити с брилянти. Занесох го на цивилните поляци [строителите, които живееха извън лагера, но работеха вътре през деня] и им го предложих… Всеки от нас спечели.“