Тази търговия е строго забранена и Ото Пресбургер рискува живота си. „Винаги на портата на крематориума имаше есесовец — казва той. — Аз си измислях фалшиви причини за идването си. Най-често казвах, че ми е наредено да доставя пясък в крематориума. Но аз, разбира се, идвах заради сделките. Така че те ме пускаха вътре. Пясъкът никога не е бил основната причина и аз винаги го изхвърлях. Проблемът беше, че трябваше да крия стоките. Те [другите затворници, които търгуват] ми бяха направили малка дървена кутия под краката ми… Веднъж доставях сто цигари в крематориума. Докато ги вадех от кутията, някой ме удари по гърба и по главата. Беше един стар есесовец. Той винаги се движеше с велосипед и наблюдаваше как затворниците въртят търговия… Попита откъде имам цигарите и ме обвини, че съм търгаш… Но аз излъгах, че съм гладен и съм откраднал една торба с надеждата, че вътре има сандвич, но вместо него съм намерил цигарите. Той каза, че лъжа… Беше само старшина, но аз го наричах г-н офицер, което определено много помогна. Удари ме в лицето и аз се направих, че ме боли много повече, отколкото наистина ме заболя. Накрая ми взе цигарите и ме пусна. Ако бе докладвал за инцидента, щях да бъда убит още същия ден.“ Ото Пресбургер смята, че няма друг избор, освен да върти търговия в лагера, защото иска да живее.“
Членовете на зондеркомандите създават отношения не само със затворниците от лагера, но и с есесовците, които надзирават работата им в крематориумите/газовите камери. Есесовците вече са разбрали от лагери на смъртта като Собибор, че не е продуктивно да избиват всички след кратък период от време и след това да подбират нова група. И затова в Аушвиц става обичайно да ги държат живи месеци наред. В резултат на това, а и защото работят рамо до рамо, между тях се създава някакъв вид близост, заради която есесовците се държат с членовете на зондеркомандите много по-добре, отколкото с другите затворници в Аушвиц. Д-р Миклош Нисли дори вижда как те играят футбол заедно — зондеркомандата срещу отбора на есесовците. Дарио Габай си спомня един холандец от СС почти с умиление, като го описва като „много свестен тип“. Морис Венеция, друг затворник от зондеркомандата, потвърждава, че холандецът е бил „най-добрият надзирател, който сме имали в крематориума. Той ни черпеше с цигари. Понякога ни черпеше с цигари. Много, много добър човек, много дружелюбен с нас.“ Но дори и „свестният тип“, казва Морис, „бе винаги готов да убива хора. И той бе един от най-добрите ни надзиратели. Не можех да се начудя — защо?“
Други есесовци, които работят в крематориумите/газовите камери се възползват от възможността да реализират садистичните си желания. В свидетелство, писано по същото време от член на зондеркомандата и открито чак след войната, се разказва как един есесовец обича да опипва половите органи на голите жени, когато те минават покрай него на път за газовата камера.
Най-големият садист от всички е Ото Мол, есесовецът, който надзирава работата в крематориума. Дарио Габай си спомня как той обичал да убива голи момичета, като стрелял в двете им гърди. През 1944 година, когато пристигането на огромен брой унгарски евреи означава, че ще трябва да се горят тела в открити гигантски ями — тъй като крематориумът няма да може да се справи с обема, — Мол понякога хвърлял децата право в пламъците, където те изгаряли живи. Алтер Файнзилбер от зондеркомандата става свидетел на друг садистичен акт на Мол. Есесовецът нарежда на една гола жена да подскача и да пее на купчина трупове до горящата яма, докато той застрелва затворници и ги хвърля в пламъците. Когато приключва с разстрелите, обръща оръжието си към жената и убива и нея. Той е толкова извратен садист, че дълго след войната сърцето на Дарио Габай започва да „бие с може би двеста удара в минута“, когато чуе мотоциклетен двигател — Мол пристига в крематориума винаги на мотоциклет. „Срещата с този тип [Мол] — казва Дарио, — можеше да означава само проблеми, нищо друго. Никой не искаше да е близо до него. През 1951 година учех в градския колеж в Лос Анджелис и първото нещо, което преподавателят ми каза, бе да напиша нещо за лагерите, в които съм бил. Първото, което написах — все още го пазя от 1951 година, — бяха две страници за Мол.“