Много от затворниците в зондеркомандите са напълно съсипани от работата си. Не само от отвратителното й естество, но и от знанието, че помагат на СС в унищожението на своите събратя евреи. „Превърнахме се в животни — казва Морис Венеция. — Струваше ни се, че трябва да се самоубием и да не работим за германците. Но самоубийството не е лесна работа.“ А ето какво открива Дарио Габай: „След известно време спираш да чувстваш. Нищо не те тревожи. Затова съвестта ми ме измъчва и до днес. Какво се случи? Защо направихме това?“. Единственото обяснение на Дарио е: „Намирахме сили да живеем ден за ден“. Защото желанието за живот е много силно.
Свидетелство на член на зондеркоманда, писано по време на войната, описва как литовските деца, точно преди да умрат, упрекват евреите, които работят за германците. Младо момиче вика към един затворник от зондеркомандата, който се опитва да съблече по-малкия й брат, и го нарича „еврейски убиец“. Тя казва, че е като майка на брат си и че той ще умре в ръцете й, заедно с нея. Друго дете пита човек от зондеркомандата защо евреи водят еврейски деца на смърт. „Да не би за да могат те самите да живеят?“, предполага детето. Дали животът им сред „убийци“ наистина струва колкото „живота на толкова много“ други евреи?
„Освободиха ни — казва Морис Венеция. — Но защо? За да помним тези варварщини? Ние всъщност не искахме да живеем. Така се чувствахме и все още се чувстваме така. И досега се питам защо Бог ме остави жив, за какво? За да помня тези неща? Винаги, дори и днес, когато си лягам, всичко се връща в ума ми, когато си затворя очите. Всичко, всичко, всяка нощ, всяка нощ.“
Специално построените в Биркенау крематориуми/газови камери започват да работят, след като мнозинството евреи вече са загинали в Холокоста. Около 1,1 милиона са убити през 1941 година и 2,7 — през 1942. Повечето от тях умират или в ръцете на айнзацгрупите на изток, или в лагерите на смъртта от Операция „Райнхард“ в Полша. През 1942 година в Аушвиц са убити 200 хиляди души, малка част от всички жертви. През 1943 година броят на убитите пада на 500 хиляди, като половината от тях намират смъртта си в Аушвиц. Така че новопостроената фабрика за убийства в Аушвиц Биркенау работи доста под капацитета си. Този спад през 1943 година донякъде отразява трудностите, на които нацистите се натъкват при намирането и транспортирането на евреите до лагерите на смъртта, след като става ясно, че германците губят войната.
През 1943 година нацистите транспортират не само евреи в Аушвиц. Те също така пращат и други категории хора, включително и роми, които те наричат цигани. В рамките на Биркенау е създаден цигански лагер и първата група от няколкостотин роми пристига в Аушвиц през февруари 1943 година. В пика на този лагер там са настанени 15 хиляди души. Необичайното е, че ромите не са селектирани при пристигането си, а им е позволено да живеят на фамилни групи. Това най-вероятно е така, защото все още не е взето окончателно решение за колективната им съдба, но фактът, че остават заедно, не означава, че получават преференциално отношение във физически смисъл — те също са брутално малтретирани. Херман Хьоленрайнер, който е с ромски произход и е пратен в Биркенау като дете, си спомня колко гладни са тогава той и другите деца: „Късахме трева като зайци, за да я ядем. И ако някой есесовец ни хванеше, ядяхме бой. Това също беше лошо. Но всичко, което се случваше в Биркенау, беше лошо… Живеехме в постоянен страх. Всеки миг си мислехме, че ще пребият баща ми или майка ми до смърт или че ще обгазят; знаехме, че във всеки един момент можеха да ни вкарат в газовите камери“.
Франц Розенбах, също от ромско семейство, е на петнайсет, когато е пратен с майка си в Аушвиц Биркенау. Той си спомня, че когато пристига в лагера, е шокиран, че двамата с майка му трябва да се съблекат напълно един пред друг. „Не знам, дали знаете, но ние си имаме обичаи — казва той. — Една майка никога не може да се съблича пред децата си, бащата също. Има някакво усещане за срам и уважение. Но тогава ни принудиха да го направим. Когато се съблякохме, аз извиках: „Мамо, къде си?“. Тя стоеше зад мен, криеше се зад мен. И когато я подстригаха — отрязаха й плитката — посегнах да я взема. Затова ме удариха още няколко пъти по гърба с гумена палка или нещо подобно, някаква тръба. Знаете ли, това е гледка, която не можете да си представите. Есесовците влизаха с тояги и удряха мъжете по пенисите и казваха… моля ви, извинете ме, не мога да го произнеса, нещо като „цигански пишки“ или нещо подобно… ето такива обидни работи, дискриминационни работи.“