Франц Розенбах, който е затворен в лагера с майка си, е „напълно шокиран“ и от условията, в които живеят ромите. „Атмосферата беше ужасна, защото много малки деца и други хора в бараките бяха болни, всички бяхме на едно място. Децата пищяха: „Мамо, гладен съм, мамо, дай ми нещо за ядене, имаме ли нещо за пиене?“. Не им позволяваха да пият вода, за да не се заразят с коремен тиф. „Мамо, дай ми това или онова…“ И жените нямаше какво да им дадат, нямаха нищо. Биеха ни, ритаха ни, унижаваха ни, а ние не знаехме защо, нямахме никаква представа… Знаете ли, тези млади есесовци, а и по-възрастните, бяха обучени, че ние, ромите, не сме човешки същества. Не сме хора. Ние трябваше да бъдем унищожени. Всеки можеше да прави с нас каквото си поиска. Ромите за тях бяха като дивеч, разбирате ли?“
Жените, затворени в циганския лагер, са особено уязвими към сексуални посегателства. Херман Хьоленрайнер си спомня, че капосите идват в лагера през нощта, избират определени жени — „красивите циганки“ — и ги отвеждат навън, за да ги изнасилят. Франц Розенбах, който също е затворен в циганския лагер, си спомня за същите престъпления на есесовците. „Бях свидетел два пъти — казва той. — Нощем младите есесовци влизаха с фенерче и се приближаваха към жените. В повечето случаи жените не знаеха какво се случва, трябваше да им свалят кърпите на главите, за да ги видят. Понякога избираха млади жени и ги отвеждаха зад бараките… не се чуваха изстрели, нищо не се чуваше. На следващата сутрин те лежаха мъртви. Бяха убити.“ Според затворника от зондеркоманда Алтер Файнзилбер има случаи, когато жените от циганския лагер сами се продават от отчаяние. Твърди, че затворниците извън циганския лагер, „които могат да си позволят подкуп“, дават цигари на блокфюрера и след това влизат вътре, а „есесовците си тръгваха. Там правеха секс с циганските жени, които умираха от глад и бяха готови на това, да получат цигари или нещо друго. Съпрузите или бащите на тези жени се примиряваха с това положение, защото и те гладуваха…“
Около 23 хиляди роми са пратени в Аушвиц, но нацистката политика спрямо тях остава объркана. Нацистите например никога не упражняват същия натиск спрямо съюзниците да пращат роми в лагерите, както правят за евреите. Не че ромите се спасяват от гоненията. Макар мнозинството от тях в Румъния да не са подложени на систематично изтребление, хиляди са депортирани в Приднестровието. В Хърватия през същия период усташите също набелязват циганите и прокарват дискриминационно законодателство, затварят ги в лагери и впоследствие избиват 26 хиляди от тях. Без съмнение най-много роми загиват във войната — точната бройка не е известна, но със сигурност жертвите са повече от 200 хиляди.
Липсата на яснота в нацистката политика към ромите се дължи донякъде на това, че Химлер не дава точни указания на подчинените си. От една страна айнзацгрупите на изток редовно убиват и роми заедно с евреите и хиляди представители на този етнос са депортирани от стария Райх в гетата в Полша, но от друга пък на 13 октомври 1942 година Химлер издава указ, в който се казва, че на „расово чистите“ роми може да се позволи да се скитат по определена територия под ръководството на „цигански водачи“. Тази заповед възниква на базата на работата на д-р Роберт Ритер, „експертът“ на Химлер за циганите. Ритер стига до заключението, че „расово чистите цигани“, живеещи в Райха, не представляват заплаха, но има много по-голям брой роми, които са „смесили“ кръвта си с други раси, и те са потенциално опасни. Това е не просто лоша наука, а продукт на дискриминационна политика, която е почти невъзможно да бъде приложена на практика.
Въпреки това, когато 29 януари 1943 година Химлер издава нов указ, заради който роми са депортирани в Аушвиц, се допускат специални изключения — например за „расово чисти“ цигани, които са сключили брак с германци и за които полицията може да гарантира и т. н. Те пак подлежат на стерилизация, но поне на теория имат шанс да избегнат Аушвиц и другите лагери. На практика обаче всички тези изключения са масово пренебрегвани в процеса на депортиране.
Докато ромите страдат в Аушвиц, Хитлер получава тъжна, почти катастрофална новина от фронта. Капитулацията на Шеста армия край Сталинград в началото на 1943 година е достатъчно лоша за германците, но серията от поражения, които следват, още повече влошават нещата. До средата на май същата година Вермахтът губи кампанията в Северна Африка и Хитлер — както твърди Гьобелс — се страхува, че поражението при Тунис може „да е от мащаба на Сталинград“. Същия месец гросадмирал Дьониц нарежда действията на подводниците в Северния Атлантик да спрат — контрамерките на съюзниците правят почти невъзможно успешното водене на война с тях.