Фактът, че почти 20 процента от евреите от Италия са избити, остава притеснителен, макар да знаем, че в Холандия загиват 75 процента от представителите на този етнос. Това е така, защото за разлика от Холандия тоталните гонения срещу евреите в Италия започват относително късно през войната и заплахата в много части на страната е елиминирана от напредването на съюзниците. Рим например пада в ръцете на съюзниците по-малко от девет месеца след капитулацията на италианците — на 4 юни 1944 година. Възможността на германците да открият, заловят и депортират евреите поради тази причина е ограничена.
Историята на Холокоста в Италия изглежда особено мрачна в сравнение със събитията в друга окупирана от германците страна на 1000 километра на север. Дания е дом за около 7500 евреи и нацистите предприемат действия срещу тях за първи път през есента на 1943 година, горе-долу по същото време, когато депортират италианските евреи. Сравнително леката нацистка окупация на Дания приключва през лятото след стачки и други протести. Когато датското правителство подава оставка през август, германците обявяват извънредно положение и нацисткият пълномощник Вернер Бест започва да притиска за действия срещу евреите. Идеята е датските евреи да бъдат задържани в нощта на 1-ви срещу 2-ри октомври 1943 година и след това да бъдат депортирани. Но само няколко дни преди тези планирани действия Вернер Бест прави нещо необичайно. Чрез своя посредник Георг Дуквиц, германският военноморски аташе, Бест казва на датските евреи какво предстои да им се случи. Бест съобщава на Дуквиц за планираното депортиране, като знае, че той съчувства на съдбата на датчаните и ще предаде информацията на датския елит, и те от своя страна ще предупредят евреите.
„Чухме [новината за предстоящото депортиране] в полицейския участък — казва Кнуд Диби, датски полицай. — Разбира се, чухме я по едно и също време с журналистите и политиците. За всички ни това бе голяма изненада. Никога през тези повече от две години не бяхме мислили, че германците ще арестуват датските евреи“. Кнуд Диби, който също като колегите си „не вярва в дискриминацията“, се чувства длъжен да помогне на евреите, донякъде защото знае от „нелегалната преса каква съдба вероятно ги очаква“.
До момента, в който германците решават да извършат депортирането, „положението на евреите в Дания е доста добро — казва Бент Мелхиор, който през 1943 година е на четиринайсет. — Не бяхме много евреи и бяхме добре интегрирани в датското общество. През вековете е имало смесени бракове и хората, които не бяха евреи, може би имаха еврейски прадядо или майка. Затова бих казал, че атмосферата не беше антисемитска и ние не бяхме заплаха — нито за църквата, нито за страната. Точно обратното, много евреи играеха важна роля в обществения живот на Дания, в изкуствата, в науката, дори в политиката.“
Бент Мелхиор си спомня, че ако някой случайно се почувства в опасност, „може да поиска от всеки полицай на улицата да му помогне, без да се страхува, че той ще каже нещо на германците“. Атмосферата в Дания е такава, че независимо от религията си всички датчани трябва да бъдат единни срещу германците.
След като разбират за предложените от германците действия, еврейските лидери предупреждават синагогите и цялата еврейска общност. В резултат на това много от евреите, живеещи в Копенхаген, напускат града и се укриват в къщи в провинцията или се местят у съседи, които не са евреи.
Датчаните също полагат огромни усилия, за да предупредят евреите. „Ходех от къща на къща по улиците на квартала — казва Роберт Педерсен, тогава седемнайсетгодишен. — Когато видех табелка с еврейска фамилия, звънях на звънеца и исках да говоря с тях. Понякога те не ми вярваха. Но успях да ги убедя да си съберат багажа и да дойдат с мен в болницата „Биспебйерг“, която се бе превърнала в сборен пункт за еврейски бежанци… След това лекарите и сестрите се погрижиха за тях. И аз се върнах в квартала си и събрах още евреи.“
Най-често срещаният маршрут за бягство е през тесния проток към неутрална Швеция. Водачи доброволци, като Кнуд Диби, превеждат групи евреи през улиците на Копенхаген до рибарското пристанище. „Това винаги ставаше през нощта — казва той. — Предпочитахме лошото време, защото не искахме ясни нощи, в които всички да могат да ни видят.“ Вече на пристанището „се скривахме в малките бараки, в които германците обикновено си държаха мрежите и инструментите“, докато не ги повикат на лодката на някой рибар. „През цялото време бях уплашен — казва той. — Трябваше да се крия на много места и нямах никакви проблеми да намеря датчани, които ми даваха подслон и храна без заплащане, просто за да ми помогнат като на нелегален.“