На 14 октомври 1943 година те привеждат плана в действие. В три и половина следобед Аркадий Вайспапир и негов другар на име Йехуда Лернер се скриват зад пердето в задната част на обущарската работилница. „Германецът дойде да мери обувките — казва Аркадий. — Седна точно пред мен. Аз излязох и го ударих. Не знаех, че трябва да го направя с тъпата страна на брадвата. Ударих го с острието. Извлякохме го и го покрихме с плат. След това дойде друг германец. Приближи се до трупа, подритна го и попита: „Какво е това? Каква са тези безредици?“. И когато разбра [какво се случваше], аз го ударих с брадвата. Взехме му пистолета и побягнахме. След това започнах да треперя. Дълго не можех да се успокоя. Повърнах. Бях опръскан с кръв.“
Докато Аркадий Вайспапир и Йехуда Лернер убиват двама германци в обущарската работилница, техните другари нападат още трима есесовци в шивашката работилница. До късния следобед повечето от есесовците в лагера са избити, но командирът им Карл Френцел още е жив. „Намерих Саша [Александър Печерски, водачът на въстанието] и му казах, че сме убили двама германци — казва Аркадий. — И той отвърна, че трябва да убием Френцел. Трябваше да отидем в стаята му… и аз казах, че не мога. Ръцете ми трепереха. Целият се тресях, не можех да го направя… той ме разбра и не ме… притисна. Така че не убих никого другиго.“
Точно преди шест часа вечерта затворниците тръгват към главната порта. Тогава попадат не под огъня на пазачите в кулите, а на Френцел, който насочва към тях автомат. Много от затворниците тичат право към бодливата тел, но когато Тойви Блат стига до оградата, тя пада върху него. „Първата ми мисъл беше, че това е краят. Хората стъпваха върху мен, а остриетата на бодливата тел се забиха в палтото ми. Но накрая ми хрумна гениална мисъл. Оставих палтото на бодливата тел и просто се измъкнах от него. Затичах се. Паднах два или три пъти; всеки път си мислех, че съм улучен, но ставах и нищо ми нямаше, и накрая стигнах до гората.“ Точно както в Треблинка, мнозинството от затворниците, които успяват да избягат от Собибор, не преживяват войната. От 300 души, които преминават през бодливата тел, ограждаща лагера, може би шейсет виждат края на конфликта. Те трябва да оцеляват по-малко от две години в страна, в която повечето от тях са родени — говорят езика, познават пейзажа. И въпреки това мнозина загиват. Причините това да се случи са комплексни, но опитът на Тойви Блат илюстрира много от трудностите, пред които се изправят. Той например е много добре наясно, че не е в безопасност, когато влиза в гората. „Изобщо не беше безопасно.“ Не само че има риск преследващите го германци да го настигнат и местните фермери да го заловят срещу награда, но той също така се тревожи, че може да се натъкне на групи от въоръжени „бандити“ — поляци, които търсят убежище в гората и преживяват, като обират другите.
Тойви отчаяно иска да остане със Саша, офицерът от Червената армия, който води бунта, тъй като се чувства в по-голяма безопасност под неговата закрила. Но в деня след бягството Саша обявява, че той и още осем души тръгват сами. „Саша каза: „Сега трябва да разберем къде сме, така че една група от нас ще провери района и може би ще купи храна“, спомня си Тойви. „И той ни нареди да му дадем пари… и обеща, че ще се върне, но така и не се върна.“ Тойви е съсипан. След войната пита Саша какво се е случило. Тойви му казва, че макар че той винаги ще бъде герой „не само в моите очи, но и в очите на другите оцелели“, е „направил нещо, което не е бивало да прави“. „Казах му: „Ти взе девет души и девет пушки и ни остави на практика без нищо“. А той ми каза: „Слушай, аз бях войник, първият ми дълг бе да се върна в армията“. Обясни го с известен срам. Но въпреки това каза: „Аз бях войник и войникът трябва да се върне“.
Саша повежда въоръжената си група на изток и те успяват да се свържат със съветските партизани. „Само тези, които се държаха заедно, успяха да оцелеят — казва Аркадий Вайспапир от групата на Саша. — Единственото, което ни помогна да оцелеем, бе, че всичките деветима се държахме заедно. Имаше много смели хора, но никой от тях не бе така уважаван като Саша.“
Но като спасява другарите си, Саша оставя група от около четиридесет бегълци в безпорядък. Те се разделят на групи и започват да се карат. Нямат ръководство и някои от по-силните искат да се отърват от по-слабите. Накрая Тойви и двама други се отделят от основната група и стигат до родния му град Избица. Зимата наближава и те отчаяно търсят подслон. Когато стигат в Избица, Тойви се обръща към жена, за която знае, че е уважавала баща му, и я моли да ги скрие. Тя отказва, защото се страхува от отмъщението на германците. Казва, че съпругът й е отведен в Аушвиц и тя иска да спаси сина си. „От ужаса по лицето й можех ясно да видя, че ние бяхме за нея смъртоносна чума, Черната смърт на двайсети век“, пише Тойви.