Те продължават нататък и срещат фермер, който е готов да ги скрие в яма в обора си срещу златото и бижутата, които бегълците са взели със себе си от лагера. Той се интересува само какво може да вземе от тях и след няколко месеца — след като е „взел назаем“ и много от дрехите им — той се опитва да ги убие с помощта на приятели. Тойви успява да се спаси само защото, след като те произвеждат изстрел, който одрасква челюстта му, той се преструва на умрял. След като бяга от фермата, Тойви се скрива в порутена тухлена фабрика в Избица и разчита на приятели да му носят храна. Но там той е точно толкова в риск, колкото и в ръцете на фермера убиец. Въоръжени групи от гората понякога идват и претърсват района — някои от тях са партизани, а други — просто бандити. Тойви се бои и от двата вида. Много от партизаните са антисемити — група от тях, в която е един от приятелите от детство на Тойви, отказва да го приеме само защото е евреин.
Тъй като гладува, Тойви се обръща към своята бивша учителка и я моли за помощ. Тя отвръща, че е уплашена, защото германците наскоро са заловили един евреин и след това са го изтезавали, за да каже имената хората, които са му помагали. Тойви си тръгва, но жената е обзета от съжаление и му дава самун хляб. Накрая извън Избица Тойви среща фермер, когото познава от детството си. Той се съгласява да го приеме, стига да се преструва, че е поляк, и да се грижи за кравите.
Тойви остава под закрилата на фермера, докато Червената армия не освобождава Полша. „Трябваше да подскачам от радост — пише той за реакцията си към края на войната. — Тогава защо изпитвах такава тъга, такава огромна мъка, такава празнота в душата си? Това, което инстинктите ми за оцеляване бяха потискали, ме удари с пълна сила. Любимите ми хора ги нямаше, светът ми вече го нямаше. Чувствах се празен, тъжен и сам.“
Когато обръща поглед назад, Тойви смята, че антисемитизмът има три основни съставки и в Полша през войната има и от трите. „Религиозните предразсъдъци, които бяха много силни в Полша; икономически и социални трудности — страната имаше проблеми — и, разбира се, беше много лесно да бъдат обвинени евреите. И третата съставка е просто завист, повечето евреи живееха добре.“ Но Тойви също така приема, че въпреки широко разпространения антисемитизъм, той успява да оцелее само благодарение на добрината на поляци католици.
Историята на Тойви Блат показва много от трудностите, пред които се изправят полските евреи, дори да успеят да избягат от ръцете на германците. След разбиването на еврейските общности за тях вече няма безопасно място, където да се скрият, нямат събратя евреи, на които да разчитат. Нещо повече, германски указ от 15 октомври 1941 година постановява, че германците не само ще екзекутират всички евреин, които намерят извън лагер или гето без разрешение, но и че поляците, които им помагат, също ще бъдат убити. Така че ако те хванат, че даваш кора хляб на евреин, това означава смърт. Евреите освен това рискуват да бъдат изнудвани от поляците и често трябва да плащат много пари за убежище. Затова тези от тях, които нямат финансови ресурси, са изключително уязвими. Еврейките, които търсят къде да се скрият, пък рискуват да бъдат сексуално експлоатирани. Поляците имат много мотиви да се отрекат от евреите. В някои области на Генерал-губернаторството например всеки поляк, който предаде евреин, може да очаква като награда една трета от собствеността му.
Израел Цимлич, който през април 1943 година бяга от трудов лагер близо до Треблинка, също като Тойви Блат открива колко трудно е да се оцелее в окупираната от нацистите Полша. Той успява да стигне до Варшава, но скоро стига до извода, че дори да успеят да преминат отвъд загражденията от бодлива тел на гетото, евреите „в много случаи не съумяват да намерят подслон и гладът, и безнадеждността на ситуацията ги карат доброволно да се предават на полицията.“
Но това е само част от историята, защото Израел Цимлич, също като Тойви Блат, дължи живота си на състраданието на поляците. Полско семейство, г-н и г-жа Кобос, го приютяват в мансардата на къщата си във Варшава, като му позволяват да остане и след като парите му свършват. Те рискуват живота си, мотивирани от чувството, че вършат каквото трябва. Израел Цимлич пише, че е „озадачен от факта, че тези хора правеха толкова много за мен и ме държаха толкова дълго. Защото за бедни хора като тях това си беше сериозно бреме“.