Много поляци помагат на евреите, често по твърде изобретателни начини. Д-р Юджин Лазовски например успява да убеди германците, че в района на Розвадов има епидемия от тиф. Прави го, като инжектира на населението — включително и на много евреи — безопасно вещество, което се държи като заразата, така че когато германците провеждат кръвни тестове, те вярват, че цялата област е пламнала. В резултат на това германците стоят далеч от този район и евреи, и поляци оттам не са депортирани.
Във Варшава 28 хиляди евреи живеят извън гетото противно на германските ограничения. Повечето са укрити от поляци. Близо 11 500 от тях оцеляват през войната. Според достоверен източник между 7 и 9 процента от нееврейското население на Варшава помага на евреите — това са 70–90 хиляди души. Тази статистика опровергава изтърканото клише, че поляците не помагат на евреите. Както твърди един историк, процентът оцелели еврейски бегълци във Варшава „не е много по-малък от този в някоя друга западноевропейска страна като Холандия например“.
Подобна нюансирана преценка трябва да бъде направена и за действията на съпротивителните сили, които се бият в границите на Полша, най-вече Армия Крайова. Макар в Армия Крайова да има много антисемитски подразделения, има и такива, които приемат евреи в редиците си. Самуел Виленберг например, който успява да избяга от Треблинка, се присъединява към Армия Крайова и участва във Варшавското въстание през лятото на 1944 година. Той си спомня, че поема риска, като казва на поляците, че е евреин, но иска „да умре със собственото си име“. Той казва: „В Армия Крайова имаше хора, които ми създаваха проблеми“. Но хората от неговото подразделение са „мили“ и макар да знаят, че е евреин, това не е проблем.
Армия Крайова също така понякога помага на бойците от еврейската съпротива. Тя осигурява част от оръжията по време на въстанието във Варшавското гето например, макар някои евреи да смятат, че са могли да помогнат и повече. Истината, както твърди един историк, е: „Тъй като Армия Крайова е структура от разнообразни полски организации, която наброява повече от 300 хиляди души от всички райони, сред които има от социалисти до националисти, отношението и поведението й към евреите варира“. Както Самуел Виленберг разбира от първо лице, историята има много аспекти.
През 1943 година нацисткото ръководство забелязва, че духът на германците пада още повече. Бомбардировката на Хамбург, извършена от Кралските военновъздушни сили в края на юли, има опустошителен ефект; 40 хиляди германци загиват — повече, отколкото британците губят в цялата Светкавична война. „Загубите в Хамбург бяха големи — казва след войната Алберт Шпеер, нацисткият министър на въоръжението. — Най-големите, които бяхме претърпели от всички други рейдове, особено от подпалените сгради. И населението бе изключително потиснато.“ При тези обстоятелства за Хитлер е жизненоважно нацисткото ръководство да бъде твърдо. Както сам казва в реч от 10 септември: „Партията трябва да дава пример във всичко“. Зад думите му се крие очевидна тревога, че някои нацисти може да се опитат да последват примера на италианците и да излязат от войната. Химлер знае начин да се бори с подобно пораженство — да даде повече публичност на изтреблението на евреите. Престъплението, извършвано до този момент в пълна секретност, ще започне да се обсъжда на срещи, на които присъстват повече от сто нацистки лидери. Това е забележителен обрат в политиката, но замисълът зад него е ясен. След като много повече нацисти разберат степента на жестокостите, извършени в тяхно име, какъв друг избор биха имали, освен „да изгорят мостовете“ и да не се предават? Италианският елит — кралят и висшите фашисти — успяват да излязат от войната, неопетнени от масови убийства, но това не е опция за широкия кръг на нацисткото ръководство.
През октомври 1943 година Хайнрих Химлер произнася две речи в Познан в Полша — една пред около деветдесет висши есесовски лидери и друга през висши партийни функционери, сред които са райхслайтери и гаулайтери. В тези реч той открито разказва за изтреблението на евреите и така прави всички, които го чуват, съучастници. На 6 октомври казва например на райхслайтерите и гаулайтерите: „Не вярвах, че е оправдано да избием еврейските мъже и да оставим децата им да отмъстят на нашите синове и дъщери, след като пораснат. Трябваше да се вземе тежкото решение да изтрием този народ от лицето на земята. За организацията, която трябваше да изпълни задачата, то бе най-тежкото, което някога бе вземала“. Едва ли Химлер би могъл да бъде по-ясен. Освен че представя пред нацистките лидери истинските мащаби на тяхната колективна вина, той иска да приключи с изтреблението в лагерите от Операция „Райнхард“. Бунтовете в Треблинка и Собибор, както и еврейската съпротива в множество гета — не само във Варшава през април, а и през август в Бялисток, — усилват желанието му да централизира процеса по избиване в по-сигурните съоръжения на Аушвиц. Той също така е повлиян и от бюрократични подбуди. Иска да елиминира възможността евреите от тази територия да бъдат използвани за робски труд от други германски организации, освен от СС. Затова през октомври 1943 година казва на Фридрих-Вилхелм Крюгер, есесовският и полицейски началник на Генерал-губернаторството, да ликвидира големите лагери, които все още действат край Люблин.