Карл Клауберг преди това е професор по гинекология в университета в Кьонигсберг и също като Менгеле е убеден националсоциалист. Химлер започва да се интересува от работата му и лично одобрява искането му Аушвиц да бъде използван за човешка изследователска лаборатория. Както видяхме по-рано в тази история, стерилизацията е обект на значителен интерес за райхсфюрера на СС. Клауберг инжектира жените с множество вещества, за да предотврати оплождането. „Тези жени изпитваха ужасни болки и имаха висока температура — казва Силвия Весела, словашка еврейка, която помага на Клауберг. — Мерех температурата им, правех рентгенови снимки и т. н.“
Докато Клауберг експериментира с инжекции, колегата му д-р Шуман облъчва пациентите си с големи дози радиация. Силвия Весела си спомня: „Тестваше се влиянието на рентгеновите лъчи върху червата. Беше повече от ужасно. Тези жени непрекъснато повръщаха. Беше наистина ужасно“. Силвия признава, че докато е в лагера, става емоционално безчувствена към страданията. „Ако те бият прекалено силно, след известно време спираш да усещаш каквото и да било. Познато ли ви е това усещане? Не, не е, защото не сте преживели подобно отношение. Но както казах и преди: ако те бият прекалено силно, след известно време спираш да усещаш каквото и да било, защото ставаш апатичен. Това беше единственото спасение… Да станеш апатичен.“ Самата тя е принудена да участва в едно от медицинските изпитания на Клауберг. „Бях болна и те извършваха някакви експерименти върху мен… За нещастие, след войната се омъжих и въпреки тези експерименти, забременях. Трябваше да направя ужасен аборт. Лекарите ми казаха: „Достатъчно! Да не си посмяла пак да забременееш“.“
Медицинските експерименти върху затворници не се ограничават само в Аушвиц. Участват и лекари от други лагери. Скоро след началото на войната лекарите в Заксенхаузен обгазяват затворниците с иприт, за да измерят ефекта от тази отрова. В Дахау се провеждат едни от най-зловещите експерименти под надзора на д-р Зигмунд Рашер. През 1942 година затварят концлагеристи в херметически изолирано помещение и тестват какво налягане могат да понесат телата им. Други пък са хвърлени в ледена вода, за да се прецени колко дълго може да издържи в студено море свален екипаж на самолет.
Очевидно е, че тези експерименти имат потенциална стойност за Луфтвафе. Но не всички от германските военновъздушни сили са доволни, че при тези изпитания загиват човешки същества. Когато през октомври 1942 година д-р Рашер представя откритията си пред висши служители на Военновъздушното министерство, той забелязва известно безпокойство сред публиката си. Точно преди срещата Химлер заявява собствената си позиция по въпроса в писмо до д-р Рашер: „Смятам, че хората, които все още се противопоставят на тези експерименти и предпочитат германски войници да умрат от хипотермия, са национални предатели и затова не бива да се въздържаме да споменем имената им пред съответните власти“. Има дори доказателства, че Химлер иска одобрението на Хитлер за тези изследвания и че Хитлер е на мнение, че „по принцип, когато става въпрос за благото на държавата, експериментите с хора трябва да бъдат толерирани“.
В един от най-мрачните и зловещи епизоди на нацистките опити с хора д-р Рашер се опитва да върне в съзнание припаднал от студ затворник, като го слага между голите тела на две затворнички. Химлер предлага тази идея, защото смята, че „рибарските съпруги вкарват полузамръзналите си мъже в леглото си и така ги стоплят“.
В Дахау и Заксенхаузен много от затворниците, избрани да бъдат изтезавани в медицински експерименти, не са евреи, но това не е толкова изненадващо, като се има предвид, че до началото на 1943 година в концентрационните лагери в Райха, построени преди войната, има по-малко от 400 евреи. Дори в Аушвиц, както вече видяхме, д-р Менгеле праща на смърт роми с такава лекота, с каквато праща и евреи. За човек като него нацистката идеология оправдава тези смъртоносни процедури — от изтреблението на евреите до садистичните медицински експерименти. Всичко е част от един свят, в който медиците са служители на живота и смъртта в расовата държава.
Аушвиц вече се е превърнал в огромно предприятие и изпълнява множество функции и цели, а границите между тях понякога са размити. Точно такъв е случаят с отношението към полските политически затворници. Личната история на Тадеуш Смречински например ни показва как страданията на поляците не-евреи се свързват с тези на евреите в газовите камери в Биркенау. Тадеуш е на петнайсет години, когато германците нахлуват в Полша през септември 1939 година. Той живее със семейството си в Затор, само на няколко километра от Аушвиц. Германците не позволяват на поляци като него да получат образование и той е принуден да напусне училище. През септември 1940 година, когато е на шестнайсет, той е пратен в Германия, за да бъде използван за робски труд, но през ноември бяга в Краков, където живее при своя леля. Пет месеца по-късно се връща в Затор с надеждата, че германците са забравили за него. Започва по своя инициатива да работи за германците. Помага на хората да прекосят близката граница между Горна Силезия, която е присъединена към Райха, и Генерал-губернаторството. Също така печата брошури, в които критикува германците. През декември 1943 година съставя план, как да помогне на поляците, затворени в близките лагери, и като първа стъпка от него дава няколко купона за хляб на приятел. „Той смяташе да вземе хляб — казва Тадеуш — и да го даде на затворниците, когато есесовците не са наоколо. Аз му уредих тези купони. За нещастие, той имаше склонност да пие алкохол и се сбил на гарата в Аушвиц. Арестуваха го и намериха купоните в него. По-късно ми каза, че са го били и нямал друг избор, освен да каже, че съм избягал от Германия, че съм разпространявал брошури и съм помагал на бегълците.“