Тадеуш е открит, арестуван и пратен в затвора в Мисловице — място, където задържаните са „бити и принуждавани да признават“. Там той подписва самопризнания, които германците слагат пред него, тъй като няма смисъл да отрича. В Мисловице се прави преценка, къде да бъдат пратени след това затворниците. Тадеуш най-много се страхува от Аушвиц, защото знае, че в Блок 11 на главния лагер има „полицейски съд“ с ужасяваща репутация. През пролетта на 1944 година научава каква ще бъде съдбата му. Той и петдесетина други затворници са натоварени в камион и откарани от затвора с полицейски мотоциклетен ескорт. „След като конвоят зави вляво — казва той, — знаехме, че отиваме в Аушвиц. Седяхме тихо и мислехме за съдбата си и за семействата си, защото знаехме, че това е последният ден от живота ни“.
Пристигат в главния лагер на Аушвиц и минават с охрана през портата с надпис „Arbeit macht frei" — „Трудът освобождава“. Завиват надясно, минават покрай тухлените сгради, в които живеят затворниците, и стигат до обграден със стени двор между блокове 10 и 11. Там към тях се присъединяват повече от сто затворници, които са изведени от килиите на Блок 11. Тадеуш разказва: „Малко след това пристигна гестаповският командир, доктор по право от Катовице, следван от двама офицери, и започна правораздаването. Всеки от нас беше накаран да докладва индивидуално. Трябваше да изкачим няколко стъпала от двора в блока и след това да чакаме в коридора. Когато дойде моят ред, влязох в стаята и ме накараха да си дам личните данни. Прочетоха ми всички обвинения срещу мен“. Казано му е да се присъедини към една от трите групи затворници. Няма „процес“, няма възможност да се защити, „съдът“ просто се произнася кой затворник към коя група да се присъедини. „Те [членовете на съда] си почиваха за обяд и за вечеря и всичко продължи до вечерта. След като разделиха затворниците, първата от трите групи беше незабавно изпратена в Биркенау и обгазена. В нея беше един учител, с когото делях килия в затвора в Мисловице. Преди да тръгнат, той ми каза: „Ако оцелееш, кажи на Полша как сме загинали“, разказва Тадеуш. Втората група затворници е пратена в газовите камери на Биркенау два дни по-късно. Само малък брой хора от групата на Тадеуш е настанена в лагера.
Към този момент от развитието на Аушвиц обгазяването на полски политически затворници не е необичайно. На 29 февруари 1944 година например 163 поляци, пратени в Блок 11 от затвора в Мисловице, са отведени в Крематориум IV в Биркенау заедно с 41 други затворници от Аушвиц. Сред осъдените е и млада полякиня, която, когато стига до крематориума, казва на есесовците, че всички знаят, че ще умрат в газовите камери, така че секретността, обвиваща това престъпление, вече не съществува. Тя казва, че на германците някой ден ще им бъде потърсена отговорност за стореното. Когато влизат в газовата камера, поляците пеят: „Полша още не е загинала“ и „Към барикадите“. Това е напомняне както за смелостта на тези хора пред лицето на сигурната смърт, така и че не само евреи загиват в газовите камери на Биркенау.
Тадеуш Смречински е „изненадан“, че не е убит веднага след „процеса“ в Блок 11. След като е настанен в главния лагер, той изважда късмет. Среща двама видни затворници, които усещат лична връзка с него. Първия е капо: „Този човек очевидно ме познаваше от Мисловице, където разнасях гюмове с храна. Той ми каза, че ще се погрижи за безопасността ми, което беше необичайно и което ме направи по-силен психически.“