На следващия ден Тадеуш среща и втори човек, който му предлага подкрепа: „Той ми се представи и каза, че познава баща ми и е работил с него, когато той бе кмет. Той ми даваше дневния си порцион хляб, което бе изключително ценен жест… и ми каза: „Не им позволявай да те убият. Помни, че не трябва никога да заставаш отстрани или най-отпред или най-отзад на колоните, когато маршируваш или когато се събирате. Там удрят най-често. Така че се придържай към средата на колоната“. И повтори: „Не им позволявай да те убият“. После си тръгна. Той не оцеля в лагера. Началото в психически аспект беше много благоприятно за мен, защото разбрах, че не съм сам“. Тадеуш също така скоро научава, че е много важно да се опита да работи вътре в лагера. Тези, които излизат навън да копаят ями или да строят пътища, работят в студ и дъжд и малцина от тях оцеляват. Тадеуш е зачислен в команда в главния лагер и успява да избегне тази съдба.
Тадеуш Смречински е наясно, че една от функциите на Аушвиц е избиването на евреите. И посред нощ става свидетел на емоционалните последствия от масовите убийства, когато чува „някакви безредици“ пред блока. „Надникнах през прозореца много дискретно, за да не ме видят и да ме застрелят. Имаше мъже — само млади и на средна възраст — всичките голи. Семействата им бяха обгазени и те бяха доведени в главния лагер. Бяха им заповядали да се съберат в групи по петима, но те бяха в паника и всеки искаше да е до най-близкия си роднина: брат, баща или приятел. Есесовците с кучета и капосите ги биеха. Това беше огромна маса от човешки тела, огряна от светлината на лампите. Беше ужасна гледка.“ Той си представя как той би се чувствал, ако „родителите ми току-що са убити и аз съм оживял. Сигурно е ужасно преживяване — усещане, че си безпомощен пред лицето на съдбата. Не можеш да направиш абсолютно нищо, за да спасиш хората, които обичаш“.
Той се опитва да разбере как може есесовците да се виновни за отвратителната жестокост пред очите му и въпреки това да се смятат да цивилизовани. В Биркенау чува как лагерният оркестър свири шедьоври на германски, австрийски и италиански композитори. „Есесовците седяха до крематориума, където горяха деца, майки, жени и мъже, но те просто си седяха там. Сега си мисля, че са били доволни от добре свършената работа и са смятали, че заслужават културно развлечение. Те нямаха дилеми. Вятърът от Биркенау издухваше дима от лагера на смъртта към тях, а те просто си седяха и слушаха Моцарт и останалите. Ето на какво е способен човек…“ Подобни преживявания потвърждават мирогледа му, формиран в детството. „Когато бях на тринайсет, четях много и слушах радио и бях убеден, че Земята е покрита с престъпност и има много зло между хората. Стигнах до извода, че животът няма смисъл.“
Но за Оскар Грьонинг, есесовец от Аушвиц, случващото се в лагера има някакъв смисъл. През 1943 година той е на двайсет и две години и работи в икономическия отдел на лагера, брои парите, откраднати от пристигащите евреи. Той е убеден националист и е усвоил ключовите принципи на нацизма: „Ние бяхме убедени и мирогледът ни бе такъв, че има огромен заговор на евреите срещу нас и в Аушвиц се твърдеше, че трябва да се избегне случилото се през Първата световна война, а по-точно, че евреите са ни донесли нещастията. Избиваха се враговете в границите на Германия, унищожаваха се, ако беше необходимо. И между двете битки на фронтовата линия и вътре в страната нямаше абсолютно никаква разлика — така че ние избивахме само врагове“.
Обаче едно е да вярваш в това на теория, съвсем различно да станеш свидетел на масово убийство. Обикновено Оскар Грьонинг може да избегне ужасите, защото по-голяма част от работното му време преминава в кабинет; но когато вижда кървавите следи от убийствата, е шокиран. Веднъж се натъква на трупове, горени на открито в Биркенау: „Огънят се разгаряше, а капото там ми разказа подробности. Беше наистина отвратително — ужасяващо. Той се подиграваше с факта, че когато се подпалват, в белите дробове и на други места в труповете се появяват газове и те подскачат, половите органи на мъжете еректират и на него това му се струваше смешно.“ Но през повечето време Грьонинг си живее комфортно в лагера — в луксозни условия в сравнение с останалите. Той като повечето от 3-те хиляди есесовци в комплекса в Аушвиц никога не си цапа ръцете с кръв, тъй като само малка част от тях работят във фабриките за убийства и крематориумите. За него тази „дистанция“ от убийствата е „решаваща“, защото му дава възможност да продължи да работи по задоволителен начин. До такава степен, че в свободното си време обича да тренира. Той например е част от лекоатлетическия отбор на есесовците от Аушвиц и се състезава на висок скок.