В частен разговор със свои генерали от 26 май 1944 година Хитлер набляга на важността на битката срещу евреите в контекста на войната. „С премахването на евреите — казва той — аз елиминирах възможността от формирането на революционни ядра. Разбира се, можете да ми кажете: „Е, не можеше ли да решиш това по-просто — или не по-просто, защото всичко друго би било по-сложно, а по-хуманно?“ Господа офицери, ние водим битка на живот и смърт“.
Вследствие на това войната срещу евреите продължава и дори става по-интензивна. Капитулацията на Италия, съчетана с германската окупация на цяла Франция и последвалите промени във френските служби за сигурност, означават, че германците са в по-силна позиция отпреди да наложат депортирането на евреи от множество територии. Във Франция назначението на Жозеф Дарнан през декември 1943 година за генерален секретар на полицията показва желанието на германците да действат бързо срещу френските евреи. Дарнан е лидер на милицията, френските паравоенни части от колаборационисти, и има есесовски чин щурмбанфюрер (майор). Това означава, че от края на 1943 година френската полиция се управлява от французин есесовец. Броят на депортираните от Франция евреи рязко се увеличава — между 20 януари и 17 август 1944 година почти 15 хиляди са пратени в Аушвиц. Падат всички преструвки, че френските служби за сигурност по някакъв начин пазят френските евреи.
В началото на 1944 година Ида Гринспан, която по онова време е еврейска тийнейджърка и живее в село Льо Жьон Лие в югозападната част на страната, е шокирана, когато френски полицаи идват да я търсят. „Не разбирах — казва тя. — Мислех, че ще бъдат германски полицаи. Не знаех, че и френските правят арести. Затова когато дойдоха, казах: „Как може френски полицаи, да арестуват мен, френското момиче, което е родено тук?“ Изпитвах презрение. И затова сдържах сълзите си, не исках да плача, останах силна“.
След като пристига в Аушвиц, същата тази сила й дава възможност да се справи. „Трябваше да се приспособя към живота там. Разбирате ли, какво ви казвам? Трябва да свикнеш да спиш в онези условия, да свикнеш с тежкия труд, да свикнеш непрекъснато да ти заповядват, да си зле облечен. Да, когато духът иска, тялото свиква. Ако няма дух, тялото не се подчинява… Затова младите хора се справяха толкова по-добре от тези на трийсет и пет или четиридесет години. Четиридесет беше максимумът. Волята за оцеляване бе по-силна у нас, младите.“
Скоро след като пристига, другите затворници й казват, че „тук има газови камери“, но на нея й се струва, че подобни места просто не може да съществуват. „Никой не им повярва“, казва Ида. „Никой от нас не им повярва. Не беше за вярване. Казахме, че или се шегуват, или са си загубили умовете.“ Чак след като помирисва отровната смрад, идваща от крематориума в Биркенау, тя „най-накрая“ приема, че „може би са били прави за миризмата, че наистина горят хора.“
Ида казва, че никога не си мисли „защо аз?“, докато се е опитвала да оцелее в Аушвиц. Винаги е знаела кой е виновен за ареста й и последвалите страдания. И до днес като горда французойка не е забравила ролята, която сънародниците й изиграват, като помагат на нацистите в смъртоносните гонения срещу евреите.
Макар евреите от цяла окупирана Европа вече да измират в газовите камери на Биркенау и целият механизъм на това, което сега наричаме Холокост, отдавна да е задействан, цялостната картина все още не е еднозначна. Например, макар повечето гета в Полша да са ликвидирани, остава едно голямо изключение — гетото в Лодз, място, в което все още живеят голям брой евреи. Фактът, че то продължава да съществува и през 1944 година показва още веднъж как начините за приложение на Холокоста се различават на различните места. В началото на 1944 година в гетото в Лодз има повече от 75 хиляди евреи, на които е позволено да останат живи, защото управникът на Вартегау Артур Грайзер е убедил Химлер, че произведеното от тях оправдава запазването на живота им.
Мордехай Хаим Румковски, ръководителят на гетото, е направил всичко, което е сметнал за необходимо, за да задоволи германците. През септември 1942 година им сътрудничи при депортирането на хиляди от най-уязвимите евреи. На 4 септември 1942 година той произнася реч в гетото, в която казва: „Никога не съм си представял, че ще бъда принуден да дам тази жертва пред олтара със собствените си ръце. На моята възраст трябва да протегна ръце и да се моля: братя и сестри, предайте ми ги! Бащи и майки, дайте ми вашите деца!“. Румковски произнася тези думи, защото нацистите са му казали, че искат да намалят броя на „безполезните гърла“ в гетото и тъй като малките деца не могат да работят, в очите на нацистите те са „безполезни“. Публиката реагира с „ужасен вой“, когато разбира, че децата ще бъдат отделени от родителите си и отведени от гетото. Но Румковски не казва само, че децата ще бъдат депортирани. Болните също трябва да си тръгнат. „Тук, в гетото — казва той, — има много пациенти, за които се знае, че ще живеят само още няколко дни, може би няколко седмици. Не знам дали идеята е дяволска или не, но трябва да кажа: „Дайте ми болните. Така ще можем да спасим здравите“. Румковски умолява жителите на гетото да „мислят логично“ и да се поставят на негово място. Тогава, заявява той, „ще стигнете до извода, че не мога да постъпя по друг начин“.