Много от слушателите имат съвсем различно отношение към плана му. „Бях на седемнайсет, когато чух тази реч — казва Люсил Айхенгрин. — Не проумявах как някой може да поиска децата от родителите им. Все още не проумявам. Хората викаха: „Как можеш да искаш това от нас? Как можа да го направиш?“. Якоб Зилберщайн е друг евреин от гетото, който чува тази реч и е разгневен от нея. „Румковски беше такъв страхливец — казва той. — Трябваше да се самоубие, преди да предаде децата.“
Когато еврейската полиция идва за децата и болните, сцените очаквано са емоционално опустошителни. „Не помагаше, че детето стискаше с малките си ръчички шията на майка си — пише Йозеф Зелкович в дневника си. — Не помагаше, че бащата се хвърляше на прага и ревеше като умиращ вол: „Само през трупа ми ще вземете детето ми!“ Не помагаше, че старецът притискаше кокалестите си ръце към студените стени и леглото: „Оставете ме кротко да умра тук!“ Не помагаше, че старицата падаше в краката им, целуваше им ботушите и умоляваше: „Имам внуци колкото вас“. Не помагаше, че болният заравяше трескавата си глава във влажната от пот възглавница и хлипаше в нея с последните си сълзи. Нищо не помагаше. Полицаите трябваше да изпълнят заповедта.“
Германските служби за сигурност, които работят заедно с еврейската полиция при организирането на депортирането, са изключително жестоки. Когато една майка отказва да предаде четиригодишната си дъщеря, са й дадени три минути да обмисли решението си. Когато тя пак отказва, е застреляна заедно с дъщеря си.
Естера Френкил, млада жена, която работи в администрацията на гетото, си спомня, че докато измъкват децата от ръцете на родителите им, „писъците им достигат до небесата“. Тя самата е късметлийка при тези обстоятелства в гетото. Макар да няма деца, са й дадени десет формуляра, с които може да спаси живота на десет деца или болни хора и тя сама може да избере на кого да ги даде. Също като еврейските полицаи, които участват в това начинание, служителите на администрацията на гетото могат да спасят близките си. „Аз имах близки роднини — казва тя. — Имах чичо, който трябваше да бъде спасен. Имах братовчед. За мен семейството винаги е било най-близко. Трябваше да се погрижа за тях. С тези сертификати първо трябваше да помисля за близките си… проляха се сълзи, но когато се леят толкова много сълзи, човек мисли само за собственото си положение.“
Фактът, че само малка част от евреите могат да спасят семействата си — и че привилегированите често са тези, които са натоварени да отнемат децата на другите — причинява значително напрежение. В архивите на гетото в Лодз, в които са запазени свидетелства на евреите от онова време, се споменава, че тези, които се спасяват от депортиране по този начин, „не са хора, които имат принос към обществото, не са дори хора, които могат да вършат някаква ценна работа в гетото, а са хора с връзки.“
По време на тази акция Якоб Зилберщайн открива, че майка му ще бъде депортирана от болницата в гетото. Обзет от паника, той се затичва към болницата и заварва на входа двама еврейски полицаи. За щастие, един от тях е приятел на име Ромек. С Ромек влизат в болницата и Якоб започва да вика: „Мамо, мамо, мамо!“. Болницата е препълнена и е трудно да я намери. Но накрая чува майка си да вика иззад заключена врата: „Насам! Насам!“. Якоб отваря вратата и оттам се изсипва лавина от хора. „Сграбчих майка си — казва Якоб — и се качих на втория етаж, защото еврейската полиция бе започнала да връща всички обратно в стаята.“ С посредничеството на Ромек той опитва да подкупи с часовник германски полицаи, които охранява входа на болницата. Но не успява. Единственият път за излизане е през прозореца. Затова с майка си на гръб Якоб слиза по улука и я отвежда у дома. След това правят „голямо празненство“.
Макар никой в гетото да не е сигурен, че децата и болните се пращат на сигурна смърт, те знаят, че ги очаква някаква ужасна съдба. Те се питат — защо нацистите ще искат да се грижат за децата и болните? Затова оставащите в гетото — особено родителите — се измъчват, че близките им ще страдат сами.