Най-радикалното заявление на Хитлер за евреите в „Моята борба“ е в прословутият пасаж: „Ако в началото и по времето на войната дванайсет или петнайсет хиляди от тези еврейски разложители на народа бяха задушени с отровен газ, както се случи със стотици хиляди от най-добрите ни германски работници по бойните полета, милионите жертви на фронта нямаше да са напразни. Даже напротив: навременното изтребление на дванайсет хиляди мошеници можеше да спаси живота на цял милион истински германци, ценни за бъдещето“.
Изглежда доста категорично. Хитлер твърди, че евреите е трябвало да бъдат изтровени с газ по време на Първата световна война. Но би било погрешно от това да заключим, че той задължително би пожелал подобна съдба за всички евреи в някакъв бъдещ момент. Макар да не можем да вникнем в ума на Хитлер и да видим неизказаните му мисли, с голяма доза сигурност можем да твърдим, че по онова време той не е искал публично изтребление на евреите. В неговия пасаж за „отровния газ“ той говори за определен брой евреи, които смята, че са саботирали военните усилия.
Няма доказателства, че е искал подобна съдба да сполети всички еврейски семейства или че с искал масово избиване на тази народност. Политиката на нацистката партия предвижда репресии срещу евреите и отнемане на немското им гражданство и точно на това предложение за бъдещето почиват останалите коментари в „Моята борба“.
Съществува обаче една пряка причинно-следствена връзка между възгледите му за евреите, които изразява в „Моята борба“, и това, което предстои. Тъй като вярва, че евреите в тила са саботирали шанса на Германия да спечели Първата световна война, той е твърдо решен те никога повече да не получат възможност да направят същото. „На съвестта на тази раса от престъпници лежат два милиона мъртви от [Първата] световна война“, казва той в личен разговор на 25 октомври 1941 година, две години след началото на Втората световна война, „а сега и стотици хиляди други…“ Идеята, че от Първата световна война е трябвало да бъде научен определен „урок“ и че това легитимира Холокоста, ще срещаме и занапред.
Макар че едва ли можем да кажем, че докато пише „Моята борба“, Хитлер има намерение да наложи политика на избиване на всички евреи, ако някога дойде на власт, това не означава, че дори на този етап дълбоко в себе си не иска те просто да изчезнат. Ако, както пише в „Моята борба“, можеше да натисне някакъв бутон, който да накара всички евреи по света да изчезнат без последствия за него или за нацистката партия, той със сигурност би го направил. Това не означава обаче, че вече планира да избие евреите, а просто че омразата му е толкова силна, че го е обзела изцяло.
Като оправдание за антисемитизма си Хитлер внимателно споменава в „Моята борба“ традиционните християнски предразсъдъци за евреите. Той вярва, че „действа в съответствие с волята на Всемогъщия създател: като защитавам себе си от евреите, аз се боря за делото на Бог“. Две години по-рано в реч, която изнася в Мюнхен, той още по-категорично споменава християнството. „Чувствата ми като християнин ми представят моя Бог и спасител като боец“, казва той през април 1922 година. „Те сочат към човека, който някога в самота, обграден от малцина последователи, вижда какво представляват евреите и който — за бога! — е най-велик не като страдалец, а като боец.“
Фактът, че Исус е роден евреин, очевидно е неудобен за нацистите, но широкото приемане на твърдението на Хюстън Чембърлейн, че Исус може и да не е бил евреин, а от арийски произход, преодолява тази трудност. В своя труд „Митът на двайсети век“ нацисткият теоретик Алфред Розенберг развива идеята на Чембърлейн и предлага „позитивно християнство“ — създаването на християнска църква без „еврейско“ влияние, в която Исус има северни предци.
Но позицията на Хитлер за християнството е далеч по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед. Макар през 1922 година открито да твърди, че е християнин, мотивът зад това заявление е почти сигурно циничен, тъй като той е съвсем наясно, че рискува да отчужди много от собствените си последователи, ако каже, че не е вярващ. Както той отбелязва: „Имам нужда от баварските католици и от пруските протестанти, за да създам велико политическо движение. Останалите ще дойдат сами“.
Многозначително е, че две години по-късно, когато пише „Моята борба“, Хитлер не казва, че е християнин. Вместо това той заявява двусмислено, че действа в съответствие с „Всемогъщия създател“ и се бори за „делото на Бог“. Християните, които прочетат това, биха приели, че въпросният „Бог“ е Исус, но думите на Хитлер биха могли и да означават, че той вярва в нехристиянски бог, който е оставил човешките същества да решават собствените си проблеми на земята, че няма живот след смъртта, освен живота на нацията. Следващите му твърдения за християнството правят това тълкувание убедително. Например той по-късно критикува „мекушавостта и безсилието“ на християнството. През 1941 година Гьобелс пише, че Хитлер „мрази християнството“, защото то е осакатило всичко благородно в човечеството. Няма доказателства, че Хитлер искрено вярва в божествеността на Исус, възкресението или някои друг от устоите на християнската вяра. Той внимателно посочва, че „от хилядолетия наред не съществува единно понятие за Бог“.