През юли 1944 година Израел Абелеш разбира от първа ръка как Аушвиц ще се отрази на унгарските евреи. Той и семейството му пристигат в Аушвиц Биркенау с товарен влак след няколкодневно пътуване от Западна Унгария. Неговата композиция тръгва по новото железопътно отклонение, минава под арката на къщата за охранителите и влиза право в лагера. Вратите се отварят и на всички е наредено да слязат от вагоните. „Казаха ни, че трябва да слезем, но да оставим багажа си във вагоните, той щял да ни бъде донесен по-късно.“ Той си спомня, че макар „всичко да се случваше много бързо“, процесът по пристигане изглежда добре организиран. „Затворниците, които дойдоха да ни посрещнат — казва той, — ни донесоха вода. Така че всеки, който беше жаден, можеше да пие вода.“ Той смята, че това е така, за да не се всее паника сред новодошлите. „Ние просто ги попитахме какво е това тук. Те казаха — трудов лагер.“
Членовете на зондеркомандата на рампата помагат при разделянето на евреите на групи: „Те казаха — децата с майките им трябва да отидат в една редица, мъжете — в друга. Тогава видях малкия ми брат, който беше на единайсет, да тръгва с майка ми, тъй като беше още дете и това бе последният път, когато ги видях. А аз стоях пред един германски офицер с елегантен вид заедно с баща ми и по-големия ми брат, който беше на шестнайсет тогава. А германският офицер ме огледа и ме попита на немски на колко съм години. Аз му казах, че съм на четиринайсет“. Израел добавя, че рожденият му ден е бил само преди няколко дни. Есесовецът се усмихва. „Oh, Geburtstag, sehr gut [Рожден ден, много добре.]. Върви с брат си.“ Баща ми също ни последва, но той му каза: „Не, не, ти върви натам“. Каза го любезно и посочи с малката си палка“.
Израел Абелеш си спомня, че есесовците искат всички да бъдат спокойни, за да не правят сцени. „Целта им — казва той — беше висока скорост, като във фабрика. Като на конвейер, не трябваше да има никаква засечка в системата.“ Когато вижда какво се случва, си мисли, че всичко ще бъде наред. „Щяхме да работим тук, като всички останали. Видях еврейски затворници и си помислих, че ние ще бъдем затворници като тях и ще бъдем пратени да работим някъде наблизо.“ А за майка си, баща си и брат си, които са в друга група си мисли: „Те също щяха да бъдат добре. Те щяха да бъдат в друг лагер“. Нали това казват на пристигащите евреи затворниците, които ги посрещат на рампата. „Казаха, че те ще бъдат в друг лагер.“
След около три седмици в Биркенау едно драматично събитие убеждава Израел, че майка му, баща му и по-малкият му брат са убити. В нощта на 2 август той чува „писъци и плач… и лай на кучета“. Звуците идват откъм циганския лагер, близо до неговата барака. „На сутринта в лагера нямаше цигани.“ За една нощ след заповед на Химлер целият цигански лагер е ликвидиран — убити са около 2800 роми. „Тогава осъзнах — казва Израел, — че щом правят това с циганите, ще го направят и с нас — или вече са го направили. И постепенно ми стана ясно, че да, онези хора, които не са в състояние да работят, ще отидат в газовите камери.“
През цялото лято на 1944 година Израел живее в частта на Биркенау, която описва като „трудов пазар“. Редовно подбират от него хора, които откарват да работят или в зоната на интерес на Аушвиц, или някъде другаде из нацистката империя. Но след като разбира, че в Биркенау има газови камери, Израел отчаяно иска да се измъкне оттам. В резултат на това винаги е доброволец, когато есесовците обявяват, че събират работници. Но те не го избират. Той е дребен, дори за четиринайсетгодишен, вместо него взимат по-едри и здрави затворници.
Израел става все по-тревожен. Не само защото никога не го избират, но и защото все повече отслабва. Всеки ден имаше порцион храна, който не стигаше, гладувахме. Освен непрекъснат страх, изпитвахме и непрестанен глад. Гладът бе толкова силен, че заглушаваше всичко друго, всякакви човешки чувства… ставаш като куче, което си търси храна.“