След три месеца в Биркенау той вижда нова ужасяваща страна. Точно пред бараката му германците слагат метър. Които достигат желаната височина, са отделени на една страна, които са по-ниски — на друга. Израел не успява да се класира и е пратен в групата, която се проваля на теста. В нея са предимно деца между дванайсет и шестнайсет години, които са оцелели при първата селекция на рампата, защото, както вижда и самият Израел, „винаги има гранични случаи. Имам предвид и в по-горната, и в по-долната възраст“.
Казват на Израел и останалите от групата му, че отиват в детски лагер. „Там щели да ни третират много по-добре. Не вярвах в това.“ Част от групата също не вярва в това обещание. „Предполагам, че вече са били толкова отчаяни, че просто са си казали, че няма смисъл. Нямаше смисъл да се съпротивляваме, предавахме се, нещо такова. Имам предвид, че някои хора се хвърляха към бодливата тел, по която течеше ток, и се самоубиваха. Те просто не искаха да живеят така… предаваха се. Нямаш смисъл в живота. Беше ужасна ситуация. Хората от едно семейство живеят заедно и изведнъж ги хвърлят в най-ужасния кръг на ада… пращат близките ти в газовите камери. Трансформацията не беше постепенна, всичко се случи изведнъж. И беше пълен шок за хората, те не можаха да го понесат… Не съм ставал свидетел на истерии. Хората приемаха фаталистично случващото се с тях. Нямаше писъци. Може да съм чувал само нощем, когато ги откарваха в газовите камери, малко писъци. Иначе — за какво да пищиш? На кого да крещиш? Приемаш съдбата си. Осъден мъж да крещи нощем в килията си? Не мисля.“
Той е решен да оцелее и използва объркването по време на процеса на селекция в своя полза, като просто изтичва на правилната страна, където се скрива в групата, която е преминала теста. Но това е само кратка глътка въздух. Малко след това не успява да премине и друга селекция. Този път е спасен, защото започва да плаче и да моли един есесовец, като му казва: „Аз съм годен за работа, мога да работя“. Един капо го зашлевява и му казва да млъква, но германският есесовец казва на капото: „О, остави го, остави го на мира“. „След това отведоха друг вместо мен. Не знам защо бях пощаден… Но точно така се случи с мен. Затова имах чувството, че Бог е предопределил да оцелея. Имах това силно чувство, че някак си ще успея да оцелея. След като успях да премина селекциите, винаги съм имал това силно чувство… Имам предвид, че съм тук сега заради късмет.“
Но Израел не разчита изцяло на това чувство, „че Бог е предопределил да оцелее“. Той също така се грижи за себе си. „С мен беше брат ми — казва той, — който бе две години по-голям от мен и изпитваше повече чувства [към другите]… Аз никога не съм имал такива чувства. Бях по-голям егоист. Например си спомням, че една сутрин едно от децата плачеше, че порционът му от хляб е откраднат през нощта и то е гладно. Помня, че брат ми даде парче хляб на това момче… Казах му: „Защо му даде, няма нужда да го правиш“. „Той има по-голяма нужда от мен“, [каза брат ми]. Това е нещо, за което винаги съм му се възхищавал.“
С късмет и остър ум Израел Абелеш успява да оцелее до освобождаването на лагерите. Но макар вече да не е в ръцете на нацистите, той все още се измъчва от преживяното. „Не знам как да се справя с това… почти не минава ден, в който да не лежа в леглото и да не мога да заспя по някаква причина. Винаги виждам онези лица на децата [избрани да умрат] и си мисля какво ли се е случило в последната им минута. Когато са били в газовите камери и в тях са пуснали Циклон Б и те вече не са могли да дишат. И са осъзнали, че ще се задушат от този газ. Какво ли са си мислели?“
Смъртоносната реалност в Аушвиц кара мнозина да преосмислят вярата си. „Станах атеистка веднага след депортирането — казва Рут Матиас, друга унгарска еврейка, пратена в Аушвиц през 1945 година. — Баща ми никога не бе навредил на никого, но не само срещу него бе извършена несправедливост, а и срещу много малки невинни деца. Видях със собствените си очи, как ги хващаха за краката, блъскаха ги в стената и им разбиваха главите… Сега съм фаталистка.“ В Аушвиц тя вижда също как традиционните семейни връзки на грижа са подложени на изпитание до краен предел. „Видях малко момиче да удря майка си.
Майката не искаше да яде нищо и даваше целия си порцион на дъщеря си и въпреки всичко, ако майката си гребнеше и една лъжица от храната, дъщеря й я удряше… Майката защитаваше дъщеря си; ядосваше се на нашата намеса. „Не се месете, аз не съм гладна.“
Унгарските евреи откриват, че нацистите избират сред тях работници не само за фабриките край Аушвиц, но и за предвоенната територия на Райха. Въпреки че един от основните постулати на нацистката идеология е, че евреите трябва да бъдат прогонени от тези земи. Ето как отново нацистите показват, че нямат никаква идеологическа яснота за начина, по който да прилагат Окончателното решение, като се има предвид, че тази промяна в политиката е чисто прагматична и цели с нея да се компенсира недостигът на работна ръка. Тя също така означава, разбира се, че за разлика от евреите, които работят в мрежата от фабрики и мини в близост до Аушвиц, тези, които работят в Райха, са далеч от газовите камери на Биркенау. Много от тях въпреки това ще умрат от глад, болести и побои, но те наистина излизат от орбитата на Аушвиц.