Докато унгарските евреи страдат в Аушвиц Биркенау, на два километра от тях Тадеуш Смречински се опитва да оцелее в главния лагер на Аушвиц. Повечето поляци, с които пристига там преди няколко седмици, вече са пратени в газовите камери и в началото на юли 1944 година той си мисли, че е дошъл и неговият ред да умре. Една нощ есесовците му нареждат да се присъедини към група от няколкостотин затворници и да тръгва към Биркенау. „Никой не ни каза какво ще се случи — казва той. — Докато вървяхме, бяхме обиколени от есесовци и един от приятелите ми предложи да ги нападнем, ако ни водят към газовите камери, защото бързата смърт от куршум е по-добре от задушаването в продължение на десет минути.“
Но Тадеуш и останалите от групата не отиват в газовите камери. Те са качени на товарни вагони на рампата в Биркенау и пратени далеч през границата в Австрия, в място, което е почти толкова зловещо като Аушвиц. Тадеуш Смречински е прехвърлен в един от най-прочутите концентрационни лагери на целия Райх — Маутхаузен край Линц в Австрия. Маутхаузен отваря врати през лятото на 1938 година и от самото начало е замислен като много по-различен от традиционния модел на Дахау. Като начало за разлика от Дахау локацията му е подбрана основно по икономически причини. Лагерът се намира до голям кариера за гранит и затворниците са принуждавани да работят там в отвратителни условия, да мъкнат блокове гранит по „стълбите на смъртта“ от дъното на кариерата.
Преди войната в Маутхаузен пращат малцина евреи. Затворниците са основно такива, които нацистите обявяват за „непоправими“ престъпници или „антисоциални“. Но политиката се променя през 1941 година, когато стотици холандски евреи са депортирани в лагера в отговор на съпротивата в Холандия. Повечето от тях умират в рамките на седмици. Преживяванията на холандските евреи в Маутхаузен са толкова ужасни, че нацистите след това ползват мястото като заплаха в Холандия — ако евреите не са съгласни да бъдат депортирани на изток, тогава ще бъдат пратени в Маутхаузен. Затова реалността в австрийския концентрационен лагер е представена като по-лоша перспектива от неизвестността, която очаква холандските евреи, когато се качват на влаковете за депортиране. Самите нацисти дори признават огромната жестокост в Маутхаузен. Когато Райнхард Хайдрих разделя концентрационните лагери на категории, Маутхаузен е поставен в тежката. Затова макар много затворници в Биркенау да копнеят да бъдат откарани извън Аушвиц, напускането на зоната на интерес там не гарантира, че шансовете им за оцеляване ще се подобрят.
Маутхаузен се намира сред множество индустриални концерни — някои собственост на СС, други — на частни лица. Кариерата за гранит е под егидата на ДЕСТ — Deutsche Erdund Steinwerke GmbH, Германската компания за земя и скали, търговско предприятие, собственост на СС. Но Маутхаузен доставя работници и на външни компании, които се занимават с най-различни производства — от оръжия до лекарства. Затова са създадени множество по-малки лагери, които обслужват фабриките, и комплексът съперничи на Аушвиц по мащаб и разнообразие. Маутхаузен прилича на Аушвиц и в друго отношение — в лагера е построена газова камера. Тя се използва за първи път през пролетта на 1942 година, горе-долу по времето, когато започват обгазяванията в Малката червена къща в Биркенау. Също като газовите камери в Аушвиц, тази в Маутхаузен, макар и по-малка, използва Циклон Б. Но въпреки наличието й, Маутхаузен никога не е бил лагер, създаден най-вече заради Окончателното решение, дори и когато изтреблението е в разгара си на други места. Около 200 хиляди затворници са пратени там за цялото съществуване на лагера. Поляците са най-голямата етническа група, приблизително 40 хиляди. Почти половината от депортираните в Маутхаузен умират там, сред тях и около 14 хиляди евреи.
„Докараха ни в Маутхаузен — спомня си Тадеуш Смречински. — Есесовците там обградиха влака ни. Междувременно въоръжените охранители от Аушвиц стояха на платформата и удряха всички, които слизаха от влака, с прикладите, сякаш се сбогуваха с тях. Видях какво се случва. Изчаках в края на влака, събрах сили и скочих от вагона на няколко метра от охранителите. Направих го, за да не ме ударят, и не ме удариха. Новите есесовски надзиратели ни заведоха в лагера Маутхаузен. Вече се зазоряваше. Прозорците [на сградите] бяха затворени, но виждахме, че пердетата леко се отварят и австрийците дискретно наблюдават какво се случва. Стигнахме лагера. Беше разположен на хълм сред красив алпийски пейзаж — в местност с изключителна красота хората срещаха своята трагична съдба.“