След като влизат в лагера, на Тадеуш и останалите е наредено да се съблекат голи и главите им са обръснати. „Есесовците се върнаха от закуска — казва той — и инспектираха строените в редици затворници. Бяхме голи. Те вървяха напред-назад по редиците и ни удряха плесници по лицата, удряха ни в коремите и ни настъпваха пръстите на краката. Чаках си реда. С ъгъла на окото си забелязах един млад синеок и рус есесовец, който нямаше трийсет години. Той направи крачка към мен. Гледах го право в очите, докато той гледаше в моите и това продължи няколко секунди, но той не ме удари. Приближи се към следващия затворник и го удари. По-късно приятелите ми ме питаха как така той не ме е ударил. Не знам. Не знам какво си е помислило това момче.“
Тадеуш открива, че условията в бараките на Маутхаузен са дори по-лоши от тези в главния лагер на Аушвиц. Не само че няма легла, на които да се спи, ами и пространството е много малко. „Около шейсет от нас трябваше да стоят прави през нощта. Можеха да легнат само ако някой станеше от мястото си, за да отиде до тоалетната, и когато се върнеше, той се присъединяваше към стоящите.“ На следващата сутрин им е наредено да се строят за проверка на площадката. „Беше много горещ ден и затворниците нямаха желание да стоят в редици, защото тези, които припадаха от жега, бяха довършвани. Аз стоях на първата редица. Които се забавяха да се строят, бяха бити с палки. Боят така се развихри, че започнаха да бият и тези, които се бяха строили, и изведнъж получих удар в тила. Паднах. За мой късмет ударът не беше прекалено силен и нищо не ми се случи, но точно в този момент си спомних полския затворник [от Аушвиц], който ме бе посъветвал да не стоя на най-изложените на показ редици и да не позволявам да ме убият.“
Тадеуш е избран заедно с други да пътува около двайсетина километра на ден на запад от град Маутхаузен до град Линц. Там им казват, че ще строят нов лагер, част от мрежата от трудови лагери в района. Макар там вече да има една-две дървени бараки и ограда от бодлива тел, затворниците трябва да направят всичко сами. Работата е толкова физически изтощителна, че Тадеуш осъзнава, че има малък шанс да остане дълго жив. Но тогава чува, че няколко затворници ще бъдат избрани за по-лека работа в кухнята. „Затичахме се към вратата на кухнята, където главният готвач и един есесовец — рапортфюрер — подбираха десетима души от шейсет кандидати. Докато стигнем до тях, те вече бяха избрали девет, така че имах само още един шанс. Бях накаран на немски да кажа на колко съм години, дали съм здрав и силен и каква ми е професията. Отвърнах на немски и казах, че съм пекар, защото преди да ме арестуват съм работил в пекарница. След като си поговориха тихо известно време, ме взеха и аз бях десетият избран. За мен това бе най-щастливият момент по време на войната.“
Тъй като работи в кухнята, той успява да избегне най-големите превратности на живота в лагера — най-вече глада. „Условията [в останалата част на лагера] бяха ужасни — казва той. — Гладът ставаше все по-голям и затворниците припадаха и умираха. Веднъж видях затворник да носи купа супа, която приличаше на вода от локва… Тъй като вървеше, супата се разливаше по земята, покрита с утъпкан сняг… и хората я ближеха оттам. Ужасна гледка.“
Затворниците са в риск не само заради начина, по който се отнасят нацистите към тях, а и заради бомбардировките на съюзниците. Малко след като Тадеуш пристига в лагера в Линц, американски бомбардировачи се прицелват в близките фабрики. Изведнъж в лагера започват да избухват бомби. „Обзе ме огромна паника — казва той. — Тези, които тичаха пред мен, просто изчезнаха — бяха разкъсани и парчетата от телата им се пръснаха. Забелязах дупка в стената и шестима затворници от другата страна на бодливата тел и аз ги последвах, без да се притеснявам, че самоволното напускане на лагера означаваше смъртна присъда.“ Тадеуш и останалите затворници тичат около километър и половина и чак тогава спират да си починат на тревата близо до река. „След петнайсет или двайсет минути внезапно чухме „Hande hoch!“ („Горе ръцете!“) Станахме с вдигнати ръце. Зад дърветата имаше войници от Вермахта с автомати в ръце, които се целеха в нас. Те бяха част от противовъздушната артилерия и след като бяха простреляли няколко бомбардировача, ни взеха за американски парашутисти. Викаха: „Американски парашутисти!“. В този момент имах нещо като просветление и започнах да викам, че не сме американци, а затворници в лагера в Маутхаузен, в Линц, които са бомбардирани от американците… и че чакаме тук нашите есесовци, за да дойдат и да ни отведат обратно. По-късно се оказа, че това ни е спасило живота.“ Други затворници, които бягат от лагера, са екзекутирани, но обясненията на Тадеуш за поведението му спасява него и останалите. Той си спомня, че в деня след бомбардировката при него идват двама млади руснаци, избягали с него, за да му благодарят, че им е спасил живота.