Кастнер донякъде е атакуван, защото във влака има място само за негови роднини — включително майка му и брат му — и за диспропорционален брой евреи от родния му Клуж. От общо 1684 пътници 388 са от малкия град в Трансилвания. Ева Спетер, която тогава е на двайсет и девет години, е избрана, защото баща й заедно с Кастнер решава кой да се качи. „Всички се опитваха да оцелеят — казва тя. — Ако трябва да си спасяваш живота, опитваш всякакви начини, дори и престъпни, ако се наложи, но трябва да се спасиш. Животът ти е на първо място, ти си си най-близък, каквото и да казват хората.“
Ева Спетер и семейството й са напълно наясно какво се случва с депортираните унгарски евреи. Тя вярва, че германците искат „да убият 11 милиона евреи, които живеят в Европа, включително и тези в Русия“. Разбира, че ги обгазяват, след като ги лъжат, че ще си вземат душ. И преди да напусне Будапеща, открива, че и много други хора знаят, че германците пращат евреите на сигурна смърт: „При мен дойде една работничка, тя бе видяла сина ми, всички ние бяхме с жълти звезди. Тя каза: „Дай ми сина си, аз ще се грижа за него. Той ще порасне, не го взимай, за да не го убият с теб“. Разбира се, че не й дадох сина си, но си помислих — тази работничка, която не познавах, искаше прекрасния ми малък син да порасне, едно еврейско дете. Затова не мога да изпитвам гняв към унгарците.“
Когато Ева Спетер напуска Будапеща на 30 юни с влака на Кастнер, тя не вярва, че германците ще удържат на думата си, и когато влакът спира в Линц в Австрия, става все по-тревожна какво ще се случи. Там на евреите е казано да слязат, защото ще минат през медицински преглед и ще си вземат „душ“. Тя си спомня: „Стоях гола пред лекаря и все още гледах гордо в очите му и си мислех, че сега той ще види как умира една горда еврейка“. След като влизат в банята, от крановете потича „чудесна топла вода… пълно облекчение, след като си мислехме, че ще умрем“. Оказва се, че нацистите поне веднъж казват истината за душовете.
Но поне в едно отношение Айхман лъже, защото влакът не пътува за Швейцария, а за концентрационния лагер Берген-Белзен в Северна Германия. Част от него е отделен за така наречените евреи за обмен — тези, за които германците ще се опитат да вземат откуп — и те се третирани по-добре от останалите. Шмуел Юпер, който е пратен в обменния лагер с майка си през 1943 година, си спомня например, че не само има достатъчно храна, за да оцелее, но и се научава да играе шах в лагера. Евреите от влака на Кастнер получават същото привилегировано отношение и след проточили се с месеци преговори огромното мнозинство от тях най-накрая са на сигурно място в Швейцария.
След войната Кастнер е критикуван не само защото качва приятелите и роднините си във влака, но и защото е причина за смъртта на голям брой унгарски евреи, които не предупреждава, че германците се канят да ги депортират в Аушвиц. Той е виновен по първото обвинения, но доказателствата за второто не са толкова категорични. Макар да е вярно, че при посещение в родния си град Югуж той не предупреждава хората за истинските намерения на нацистите, е съмнително, че неговата намеса би променила нещо. Еврейски младежки движения в Унгария, като „Ха-шомер ха-цаир“, „Макаби ха-цаир“ и „Бней Акива“ целенасочено предупреждават евреите в провинцията за опасността, пред която са изправени, но предупрежденията им са пренебрегнати. Това донякъде е така заради липса на възможности за евреите — има малко планини и гъсти гори, в които да се скрият, а и много от местните са антисемити, — но и заради желанието да се отхвърли идеята, че ужасните слухове са верни. „Хората не вярваха на всичко, което чуват — казва Ева Спетер, — защото не искаха да вярват, никога не са искали да вярват в най-лошото. Те винаги се опитваха да вярват в доброто… Надеждата е едно от най-добрите качества, с които хората се раждат.“
Кастнер знае за масовите убийства в Аушвиц, защото разполага с доклад, написан от двама бивши затворници, Рудолф Върба и Алфред Вецлер. Те успяват да избягат от лагера през април 1944 година и стигат до родната си Словакия. Там записват какво се случва в Аушвиц Биркенау. Преди това малцина в целия свят знаят за истинското предназначение на Биркенау. Тъй като Биркенау е частично трудов лагер, който е в центъра на цяла мрежа от други трудови лагери, мнозина наблюдатели извън Райха погрешно разбират основната му цел. Рихард Лихтфайм от Еврейската агенция в Женева например, преди да прочете доклада на Върба и Вецлер, смята, че германците депортират евреи в Аушвиц „за да експлоатират труда им в индустриалните центрове на Горна Силезия“. Но докладът на Върба и Вецлер не оставя място за съмнение за истинското предназначение на Аушвиц. Той точно описва създаването на комплексите от крематориуми и газови камери в Биркенау през 1943 година и начина, по който се извършват убийствата. Не е изненадващо, че докладът е толкова автентичен, защото един от затворниците в зондеркомандата, които работят в крематориумите — Филип Мюлер, казва на двамата словаци точно какво става там. „Предадох на Алфред [Вецлер] план на крематориумите и газовите камери, както и списък с имената на есесовците, които бяха дежурни там — пише Мюлер след войната. — Освен това дадох и на двамата бележки, които си бях водил от известно време за почти всички обгазени в крематориуми IV и V. Описах им подробно процеса на изтребление, за да го предадат на външния свят…“