Както вече видяхме, нивото на сигурност в Аушвиц е по-високо от другите лагери на смъртта като Собибор и Треблинка. Сградите с крематориум и газова камера сами по себе си са малки оградени лагери в по-големия комплекс Аушвиц Биркенау, който пък се намира в по-голямата зона на интерес на Аушвиц. И преди е имало опити за бягство — най-прочутият е бунтът на поляците от наказателната рота в Биркенау на 10 юни 1942 година. Но от петдесетината затворници, които се опитват да избягат, само за един се знае, че е оцелял.
Но макар да знаят, че шансовете им за успешно въстание са много малки, почти никакви, на 7 октомври 1944 година затворниците от зондеркомандата от Крематориум IV нападат своите есесовски надзиратели. Те се бият с брадви и чукове срещу въоръжените с автомати есесовци и успяват да запалят крематориума. Когато чуват шума, идващ от Крематориум IV, хората от зондеркомандата от Крематориум II също нападат своите есесовски надзиратели и убиват двама от тях, дори ги хвърлят в горящата пещ. Пристига подкрепление от СС, което подгонва избягалите. Когато намират няколко от тях да се крият в един хамбар, го подпалват. Никой от въстаналите в този ден не оцелява и не успява да избяга. Около 250 човека от зондеркомандите участват в бунта и СС избива всички от тях. Но отмъщението не спира дотук. В опит да сплашат останалите, те подбират още 200 човека от зондеркомандите и ги убиват. Хенрик Манделбаум, един от членовете на зондеркоманда в Аушвиц, си спомня: „Казаха ни да легнем по лице на земята и да си сложим ръцете на гърба и всеки трети беше застрелян. Някои от приятелите ми от зондеркомандата загубиха живота си, останалите трябваше да се върнем на работа. За нас никога не е имало много надежда. Разказвам го както си беше“. Въпреки че преживява всичко това и става свидетел на смъртта на много от своите приятели, Хенрик Манделбаум все още смята, че въстаналите „свършиха добра работа“, защото: „Ние бяхме живите мъртви, не трябва да го забравяте. Сега говорим открито, спокойно и можем да правим предположение, можем да задаваме въпроси, да добавяме, да изваждаме, но тогава всичко бе различно. Човешките същества бяха прокълнати…“
След войната оцелелите от Аушвиц понякога трябва да понасят забележки, че не са имали куража да се съпротивляват. Халина Биренбаум си спомня, че когато пристига в Израел през 1947 година, е разстроена, защото други членове на кибуца й казват: „Ти си вървяла като овца. Не си се защитила. Защо не си се защитила? Какво се случи с теб? Ти си виновна. Ти не си направила нищо. На нас такова нещо не може да ни се случи. Не ни разказвай. Това е позор. Не разказвай нищо на младите, ще съсипеш бойния им дух.“ Историята на бунта на хората от зондеркомандите в Аушвиц през октомври 1944 година показва колко несправедливи са тези обвинения. Те не са овце на заколение. Те се съпротивляват и умират заради това. Загубват живота си, защото ефективната съпротива в Аушвиц е почти невъзможна. Аушвиц просъществува като институция четири години и половина и през това време от всичките над 1 милион души, пратени там, около 800 опитват да избягат. Но по-малко от 150 успяват да се измъкнат, а незнаен брой от тях след това са убити във войната. Това се дължи не на липса на кураж, а на липса на възможност.
До бунта на зондеркомандите през октомври 1944 година германците губят още съюзници. На 8 септември Червената армия влиза в България и часове по-късно българите следват примера на италианците и румънците — те сменят лагера и обявяват война на Германия. След по-малко от две седмици Финландия също излиза от войната. Някогашните приятели на Хитлер признават неизбежното — германците са загубили войната. Дори членове на нацисткия елит искат да бъдат потърсени начини за спасение. Не само Химлер, но и Йозеф Гьобелс. Когато Гьобелс чува от японски източници слуха, че Сталин може да обмисли сепаративен мир, той праща писмо до Хитлер, в което подкрепя тази идея. „Това, което ще получим — пише той на 20 септември 1944 година, — няма да е победата, за която мечтаехме през 1941 година, но все пак ще бъде най-великата победа в германската история. Жертвите, които германският народ направи през войната, тогава ще бъдат напълно оправдани.“ Но Хитлер дори не си прави труда да обмисли предложението на Гьобелс и никога не го обсъжда с него. За него Германия или ще триумфира, или ще бъде унищожена. Това, което поддръжниците му като Гьобелс смятат за най-голямата му сила — отказът да направи компромис, — се оказва най-голямата му слабост.