По-нататък в доклада си, писан през декември 1924 година, Лейболд показва дори още по-голямо съчувствие, като отбелязва, че Хитлер „особено много заслужава пускане под гаранция“. Баварският министър на правосъдието Франц Гюртнер се съгласява с тази преценка и Хитлер е освободен на 21 декември 1924 година. Той не забравя щедростта на Гюртнер. След като нацистите идват на власт, Гюртнер става райхсминистър на правосъдието в кабинета на Хитлер.
Хитлер излиза от затвора в Ландсберг с две важни решения. Едното е за бъдещата му тактика за отхвърлянето на Ваймарската република. Той вече е твърдо решен да се сдобие с власт чрез демократични средства и отбелязва: „Въпреки че ще отнеме повече време да съберем гласове, отколкото да ги застреляме, поне резултатите ще бъдат гарантирани от собствената им конституция“. Второто е за евреите. През лятото на 1924 година, докато работи по „Моята борба“, той споделя с приятел: „Вярно е, че съм променил възгледите си за начина на борба срещу евреите. Осъзнах, че досега съм бил прекалено мек. Докато работех по книгата си, стигнах до заключението, че за в бъдеще трябват най-сурови средства за борба, ако искаме да победим. Убеден съм, че това е жизненоважен въпрос не само за нашия народ, а и за всички останали народи. Защото евреите са чумата на света“.
При излизането си от затвора Хитлер установява, че политическият климат в Германия се е променил, и то не в негова полза: съюзниците са се съгласили чрез „Плана Дауес“ да преструктурират дълговете на Германия и да сложат край на окупацията на Рейнска област. Американците отпускат заем на Германия и така им помагат да платят репарациите, които дължат на съюзниците.
Вследствие на това Съединените щати се превръщат в по-силен играч в европейската икономика и всички следващи икономически проблеми, пред които ще се изправят американците, ще се отразят значително на Европа — както ще стане ясно пет години по-късно при срива на „Уолстрийт“. Но в края на 1924 година изглежда, че най-лошото вече е зад Германия. Валутата е стабилизирана и външният министър Густав Щреземан преговаря със западните съюзници и се опитва да нормализира отношенията — процес, който завършва с Договора от Локарно през 1925 година. В изборите за Райхстаг през декември 1924 година е отбелязан огромен срив в подкрепата за екстремистките партии. Само гласовете за комунистите са намалели със 17 процента.
Така двата тома на „Моята борба“ се появяват на пазара в един безразличен свят. Книгата не се продава добре. До 1929 година са закупени само 15 000 бройки от втория том. Това донякъде се дължи на некачественото писане — Мусолини отбелязва, че книгата е толкова скучна, че не успял да я довърши — но също така и на факта, че по време на публикуването й интересът към Хитлер е охладнял.
Но предразсъдъците спрямо евреите, които гръмогласно се налагат в първите следвоенни години, не могат толкова лесно да бъдат заглушени. Арнон Тамир, немски евреин, който през 20-те години на XX век е ученик в Щутгарт, си спомня, че учителите му „никога не пропускаха възможността да направят унищожителна забележка за Ваймарската република. А тя до голяма степен се идентифицираше с евреите“. Той си спомня също така: „Макар да бях малко момче, вече знаех от първа ръка какво е антисемитизъм. Първо, родителите ми бяха набили в главата как трябва да се държи едно еврейско дете, за да не се набива на очи“. Като бил малко момче, еврейският му произход е „издаден“ на останалите му другарчета от приятел. „Като дете за мен бе особено болезнено, когато така нареченият ми най-добър приятел се присъедини към останалите и всички зареваха в хор: „Еврейско прасе, страхливо еврейско прасе!“ и други зоологически изрази. Много бързо научих, че съм различен и че на мен се гледа различно и когато се прибирах разплакан у дома, баща ми казваше: „Не се примирявай, когато те тормозят, отвръщай!“. Последствието беше, че започнах да се прибирам през ден разкървавен от бой, със скъсани дрехи, но бях започнал да се защитавам. Обаче имах лошия късмет да съм единственият евреин в твърде реакционно училище. Учителите не бяха открити антисемити, а бивш генерал с белези по лицето казваше: „Да, в моя полк имаше почтени и храбри евреи“. Но сякаш имаше предвид, че в другите полкове или сред евреите, които не познава, има много страхливци и непочтени хора. Това се просмукваше подсъзнателно, беше ни наливано капка по капка. И подобни забележки ме караха да изглеждам изолиран от съучениците си.“