Гьобелс може и да изпитва положителни чувства към Хитлер, но както видяхме, с мнозинството от германците това не е така. В средата на 20-те години на XX век Германия като че ли става по-просперираща и нацистката партия изглежда нелепа, ексцентрична група в периферията на политическия живот. Но би било грешка да подминем този период в историята й. Начинът, по който Хитлер структурира процеса на вземане на решения в партийния елит през тези години, ни дава възможност да проумеем, как лидерството му ще функционира през годините на изтреблението.
Много е важно да разберем, че до лятото на 1925 година, когато Гьобелс вижда Хитлер да произнася реч, нацистите вече не са нормална политическа партия, а „движение“, водено от един-единствен човек, разчитащ основно на харизматичния си ефект върху своите последователи. „Сега вече знам, че мъжът, който ни ръководи, е роден лидер“, пише Гьобелс в дневника си през юли 1925 година. „Готов съм да жертвам всичко за този човек. Във времена на голяма нужда историята дава на народа най-великите хора.“ Идеята, че членовете на Нацистката партия трябва да се подчиняват на своя „фюрер“ (лидер), защото съдбата му е отредила да ги води, е фундаментална за устройството на партията много преди нацистите да дойдат на власт.
Това обаче не е организация, в която Хитлер диктува цялата политика в подробности. И наистина, ако е уверен, че подчинените му безпрекословно приемат принципа на лидерството му, той може изобщо да не се държи диктаторски за дълги периоди. Гьобелс например през 1925 година има съвсем различни възгледи за Съветския съюз от тези на Хитлер. В статия в „Народен наблюдател“ от ноември 1925 година Гьобелс пише, че би било погрешно болшевизмът да се разглежда основно като творение на евреите. Той трябва да бъде осмислен като потенциален път за по-добро общество в Русия. Такива възгледи са анатема за Хитлер, но той въпреки това се държи приятелски с Гьобелс, когато след това двамата посещават едно и също събрание.
До началото на 1926 година Гьобелс вече е част от група в рамките на партията, която притиска и за други промени. Тя е водена от Грегор Щрасер, виден нацист от Бавария, който работи в Северна Германия, и настоява партията да стане „по-социалистическа“. Това за Хитлер е преминаване на границата — изглежда сякаш Щрасер и Гьобелс поставят под съмнение неговия авторитет, което той никога не би позволил. На конференция в Бамберг през февруари 1926 година той се разправя с опасността, но не като дебатира с дисидентите, а като изнася двучасова реч, в която разгромява идеите им. Повтаря, че „болшевизмът е еврейски заговор“ и че Русия не е сред „естествените съюзници“ на Германия, а това са Италия и Великобритания.
Гьобелс е съкрушен. „Едно от най-големите разочарования на живота ми — пише той в дневника си. — Вече не вярвам безпрекословно в Хитлер. Това е ужасно: загубих вътрешната си убеденост… Отчаян съм!“ Но Хитлер разбира колко ценен е Гьобелс за каузата и бързо утешава егото му. Той го кани в Мюнхен, позволява му да ползва колата и шофьора му, прекарва време с него и го хвали. Говори общи приказки за своята визия за Германия с приятни за ушите думи, които разпалват пак ентусиазма на Гьобелс. „Обичам го“, пише той след това в дневника си. „Той е обмислил всичко… Прекланям се пред по-великия, пред политическия ум!“
Хитлер успява да изманипулира Гьобелс — човек, когото очевидно цени, — да го откъсне от политиките, с които не е съгласен, и да го върне към положение на безпрекословна подкрепа. Нещо повече, той го постига без лична конфронтация. Хитлер не разгромява Гьобелс в лично качество. Той не се опитва да го победи в дебат. Той го манипулира, като първо изнася реч, която е критична към възгледите му, а след това поправя пораженията с чар. Това не е обичайният образ за Хитлер като лидер, когото познават повечето хора. Те си съставят впечатление най-вече от антагонистичния тон на речите му, запечатани на стари черно-бели ленти, и смятат, че той е гневен, груб и агресивен шеф. Но както показва този пример, той е способен елегантно да управлява хората. И не само това. Неговото справяне с Гьобелс илюстрира, че за Хитлер е приоритет собственият му авторитет никога да не бъде поставян под съмнение от подчинените му. Детайлите в политиката са му по-малка грижа. Като се фокусира върху широката „визия“ за Германия, която иска да създаде, той може да остави последователите си да измислят начините, по които тази визия да се превърне в реалност, а по-късно да ги поправи, ако никак не е съгласен с методите, които те предлагат.