Къде си, Нобору Ватая? Дали птицата не е забравила да ти навие пружината?
Думите изникнаха в съзнанието ми като стихове:
Тъкмо преполових бирата, и телефонът иззвъня.
— Ще вдигнеш ли? — провикнах се към мрака в хола.
— Не — отвърна жена ми. — Вдигни ти.
— Не искам.
Телефонът продължи да звъни и да раздвижва прахта, която се носеше из мрака. Никой не каза и дума. Аз продължих да си пия бирата, Кумико продължи да плаче беззвучно. Преброих двайсет иззвънявания и се отказах. Нямаше смисъл да броя до безкрай.
2.
Пълнолуние и слънчево затъмнение
Възможно ли е изобщо да разбереш докрай друг човек?
Дори и да вложим огромна енергия, време и усилия, за да опознаем някого, накрая дали сме се доближили изобщо до неговата същност? Втълпяваме си, че го познаваме добре, но дали знаем нещо съществено за когото и да било?
Замислих се не на шега за тези неща една седмица след като напуснах юридическата кантора. Никога дотогава — никога през целия си живот — не бях умувал над такива въпроси. Защо ли? Вероятно защото бях прекалено зает просто да живея. Бях прекалено зает да мисля за себе си.
Точно както повечето важни неща по света започват с някаква дреболия, и аз се замислих за това по някакъв несъществен повод. Една сутрин, след като Кумико закуси набързо и отиде на работа, аз сложих прането в пералнята, оправих леглото, измих чиниите и пуснах прахосмукачката. Сетне с котарака до мен седнах на верандата и прегледах обявите за намаления и работа. След като обядвах, отидох до супермаркета. Напазарувах за вечеря и от щанда с преоценени стоки взех препарат за миене на съдове, хартиени салфетки и тоалетна хартия. Като се прибрах, подготвих продуктите за вечеря и докато чаках Кумико да си дойде от работа, се излегнах с книга в ръка на канапето.
Бях безработен съвсем отскоро и установих, че такъв живот ми действа освежаващо. Край на претъпканото метро, с което ходех на работа, край на срещите с хора, с които не ми се срещаше. И най-хубавото, можех да чета която книга поискам когато поискам. Нямах представа колко ще продължи този спокоен живот, но поне след първата седмица той ми харесваше и аз правех всичко възможно да не мисля за бъдещето. Това беше най-страхотната ваканция в живота ми. Все някога щеше да свърши, но дотогава имах намерение да й се наслаждавам.
Онази вечер обаче не бях в състояние да се отдам на радостта от четенето, защото Кумико закъсня след работа. Никога не се прибираше след шест и половина, а ако смяташе, че ще се забави и десетина минути, задължително ме предупреждаваше. Беше си такава: прекалено съзнателна. Онзи ден обаче беше изключение. Мина седем, а Кумико още не си беше дошла, не се беше и обадила. Месото и зеленчуците бяха нарязани и чакаха, за да сготвя веднага щом жена ми се прибере. Не че щях да правя угощение: смятах да запържа нарязано на късчета телешко с кромид лук, зелени чушки, зелен фасул, малко сол, черен пипер, соев сос и малко бира: рецепта от ергенските ми дни. Оризът беше сварен, супата мисо бе стоплена, зеленчуците бяха нарязани и разположени на отделни купчинки в голяма чиния, оставаше само да ги сложа в тигана. Липсваше единствено Кумико. Бях толкова гладен, че ми идеше да си приготвя моята порция и да я изям сам, но не можех да го сторя. Струваше ми се нечестно.
Седях на масата в кухнята, отпивах от бирата и дъвчех омекнали солети, които бях намерил в дъното на шкафа. Гледах как малката стрелка на часовника пъпли и подминава бавно чертичката между седем и осем.
Беше минало девет, когато жена ми се прибра. Изглеждаше капнала от умора. Очите й бяха кървясали: лош знак. Винаги когато очите й бяха зачервени, се случваше нещо лошо.
„Добре де — помислих си, — не губи самообладание, дръж се естествено и непринудено, не повишавай тон. Не си изпускай нервите.“
— Извинявай — каза Кумико. — Тая работа край няма. Мислех да ти се обадя, но все изникваше нещо.
— Не се притеснявай, всичко е наред — отвърнах възможно най-нехайно.
И наистина не й се сърдех. И на мен ми се беше случвало доста често. Понякога си е тежко да ходиш на работа, това не е някакво мило преживяване като например да избереш в градината най-красивата роза за настиналата си баба и да прекараш деня с нея на две пресечки от къщи. От време на време се налага да се вършат неприятни неща, да се общува с неприятни хора и все нямаш възможност да звъннеш вкъщи. Трябват ти някакви си трийсетина секунди, за да кажеш: „Така и така, тази вечер ще закъснея“, има телефони навсякъде, а ти просто не успяваш.