Заех се с готвенето: включих газта, налях олио в тигана. Кумико си взе бира от хладилника и чаша от шкафа, огледа набързо какво готвя и без да казва и дума, седна на кухненската маса. Виждах по израза й, че бирата не й се услажда.
— Трябваше да вечеряш без мен — каза жена ми.
— Не се притеснявай. Не бях много гладен.
Докато пържех месото и зеленчуците, Кумико отиде в банята. Чух я как си мие лицето и зъбите. След малко тя излезе от банята, носеше нещо. Тоалетната хартия и книжните салфетки, които бях купил от супермаркета.
— Защо си купил това? — попита уморено жена ми.
Погледнах я, както държах тигана. После извърнах очи към кутията със салфетките и пакета тоалетна хартия. Не разбирах какво ми говори.
— В какъв смисъл? Най-обикновени салфетки и тоалетна хартия. Имаме нужда от такива неща. Не че са ни свършили, просто да си чакат реда, нищо няма да им стане.
— Разбира се, че няма да им стане. Но защо трябваше да купуваш точно сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета?
— Не те разбирам — казах аз, като се опитах да се овладея. — Бяха преоценени. Носът ти няма да посинее от сините салфетки. Какво толкова?
— Как какво! Не понасям сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета. Толкова ли не знаеш?
— Не, не знам — потвърдих аз. — И защо не ги понасяш?
— Откъде да знам защо не ги понасям? Просто не ги понасям, точка. Ти не понасяш калъфи за телефон, термоси на цветчета и разкроени джинси с капси, не понасяш да си лакирам ноктите. Дори ти не можеш да кажеш защо. Въпрос на вкус.
Всъщност можех да обясня защо не понасям всички тези неща, но не го направих, разбира се.
— Добре де — казах. — Въпрос на вкус. Но нима твърдиш, че през шестте години, откакто сме се оженили, не си купувала нито веднъж сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета?
— Никога. Нито веднъж.
— Сериозно?
— Да, сериозно. Купувам само бели, жълти или розови салфетки. И никога, ама никога не купувам тоалетна хартия с разни шарки по нея. Изумена съм, че си живял през цялото това време с мен и не си го забелязал.
И аз бях изумен, че от шест години нито веднъж не съм ползвал сини салфетки и тоалетна хартия на шарки.
— И понеже стана дума, нека ти кажа — продължи жена ми. — Направо ненавиждам телешко, пържено със зелени чушки. Толкова ли не знаеш?
— Не, не знам — отвърнах аз.
— Е, така е. И не ме питай защо. Просто не понасям миризмата на месо и чушки, които се пържат заедно в един тиган.
— Нима твърдиш, че за шест години никога не си готвила телешко заедно със зелени чушки?
Кумико поклати глава.
— Ям зелени чушки в салата. Пържа телешко с кромид лук. Но никога не съм ги готвила заедно.
Въздъхнах тежко.
— Не ти ли се е струвало странно? — попита жена ми.
— Дали ми се е струвало странно ли? Дори не съм забелязал — отвърнах аз и се позамислих: да се сетя дали, откакто съм се оженил, съм ял някога телешко, пържено със зелени чушки.
Беше невъзможно, разбира се, да си спомня.
— Живееш с мен от толкова време, а почти не ми обръщаш внимание — укори ме жена ми. — Мислиш единствено за себе си.
— Я чакай — рекох й аз, като угасих газта и оставих тигана върху печката. — Дай да не преувеличаваме. Може и да си права. Може би наистина не съм обръщал достатъчно внимание на неща като салфетки, тоалетна хартия, телешко и зелени чушки. Но това не означава, че не съм обръщал внимание на теб. Пет пари не давам какви са на цвят хартиените салфетки. Е, сигурно ще ми стане малко неприятно, ако са черни, но ми е все едно дали са бели, или сини. Същото важи за телешкото и зелените чушки. Заедно, поотделно, чудо голямо! Дори и никой по земята да не пържи никога вече телешко заедно със зелени чушки, хич не бих забелязал. Това няма нищо общо с теб, със същността ти, с онова, което превръща Кумико в Кумико. Не съм ли прав?
Вместо да отговори, жена ми изпи на две големи глътки бирата и се вторачи в празната бутилка.
Изсипах съдържанието на тигана в кофата за отпадъци. Толкова по въпроса за телешкото, зелените чушки, лука и зеления фасул. Странно. В един миг храна, в следващия — боклук. Отворих си бира и отпих направо от бутилката.