Выбрать главу

— Защо го направи? — попита жена ми.

— Нали го мразиш.

— Можеше да го изядеш.

— Изведнъж ми се отяде.

Тя сви рамене.

— Щом така предпочиташ.

Сложи ръце върху масата и отпусна глава върху тях. Известно време остана така. Не виждах дали плаче, дали спи. Погледнах празния тиган върху печката, погледнах Кумико и си изпих бирата. Направо да полудееш. На кого му пука за някаква си тоалетна хартия и зелени чушки?

Но отидох при жена си и я прегърнах през раменете.

— Добре де — рекох й. — Сега вече разбрах. Никога повече няма да купувам сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета. Обещавам. Утре ще ги занеса в супермаркета и ще се опитам да ги върна. Ако не ми ги сменят, ще ги изгоря в двора. Ще хвърля пепелта в морето. И занапред никакво телешко със зелени чушки. Никога повече. Много скоро миризмата ще се разнесе и ние вече няма да мислим за това. Нали?

Но жена ми продължи да мълчи. Искаше ми се да изляза и да се поразходя един час, а когато се върна, да я заваря весела, но знаех, че няма да стане. Трябваше лично да оправя положението.

— Виж какво, уморена си — продължих аз. — Почини си малко и ще излезем да хапнем пица. Кога за последно сме яли пица? С аншоа и лук? Ще си разделим една. Нищо няма да ни стане, ако от време на време вечеряме навън.

Но и това не помогна. Кумико остана със захлупена в ръцете си глава.

Не знаех какво още да кажа. Седнах и я погледнах през масата. Изпод късата й черна коса се подаваше едното й ухо. Беше с обица, която не бях виждал дотогава, малка и златна, във формата на рибка. Къде ли ги е купила? Пушеше ми се. Представих си как вадя от джоба си цигарите и запалката, как слагам между устните си цигара и я паля. Дръпнах толкова дълбоко, че си напълних дробовете. И ме удари тежката миризма на телешко, пържено със зелени чушки. Умирах от глад.

Погледът ми падна върху календара на стената. На него бяха отбелязани фазите на луната. Наближаваше пълнолуние. Ами да: някъде по това време на Кумико й идваше мензисът.

Едва след като се ожених, проумях, че съм жител на Земята, третата планета от Слънчевата система. Живеех на Земята, тя се въртеше около Слънцето, а около нея се въртеше Луната. И да ми харесваше, и да не ми харесваше, това щеше да продължава цяла вечност (или времето, което можем да наречем вечност, сравнено с моя живот). Онова, което ме караше да възприемам нещата по този начин, бе невероятната точност на двайсет и девет дневните менструационни цикли на жена ми. Те съответстваха напълно на изтъняването и нарастването на Луната. А мензисът й винаги беше тежък. Няколко дни преди това тя ставаше раздразнителна или потисната. Така нейният цикъл ставаше и мой. Трябваше да внимавам точно по това време на месеца да не създавам излишни неприятности. Преди да се оженим, почти не бях забелязвал фазите на Луната. Случвало ми се е да я зърна на небето, но никога не съм се замислял за формата й. А сега тя не ми излизаше от главата.

Преди Кумико бях имал и други жени, всяка от които имаше, разбира се, своя цикъл. Някои го караха тежко, други — леко, при някои приключваше за три дни, при други — за повече от седмица, на някои им идваше редовно, на други им закъсняваше по десет дни, от което аз направо се паникьосвах, някои жени ставаха кисели, на други почти не им влияеше. Но преди да се оженя за Кумико, не бях живял с жена. Дотогава циклите в природата се свеждаха до смяната на годишните времена. През зимата си вадех якето, през лятото беше време за сандали. След като се ожених, не само заживях с друг човек, но и се сдобих с нова представа за цикличността: фазите на Луната. Само веднъж мензисът на Кумико не дойде няколко месеца, през които тя беше бременна.

— Извинявай — вдигна очи към мен жена ми. — Не исках да си го изкарвам на теб. Уморена съм и съм вкисната.

— Няма нищо, не се притеснявай — уверих я аз. — Когато си уморена, все трябва да си го изкараш на някого. За да ти олекне.

Кумико си пое дълбоко въздух, позадържа го и го издиша.

— Ами ти? — попита тя.

— Какво аз?

— Ти не си го изкарваш на никого, когато си уморен. А аз си го изкарвам. Защо така?

Поклатих глава.

— Не съм и забелязал — отвърнах. — Странно.

— Може би имаш вътре в себе си някакъв дълбок кладенец, в които изкрещяваш: „Кралят има магарешки уши!“, и всичко отново е наред.

Позамислих се.