— Може би — съгласих се с нея.
Кумико взе празната бирена бутилка. Загледа се в етикета, после в гърлото, след това започна да я върти с пръсти.
— Идва ми мензисът — оповести тя. — Сигурно заради това съм толкова вкисната.
— Знам — казах аз. — Не се притеснявай. Не си единствената. По пълнолуние измират безброй коне.
Жена ми махна ръка от бутилката, отвори уста и ме погледна.
— Това пък откъде ти хрумна?
— Завчера го прочетох във вестника. Мислех да ти кажа, но съм забравил. Беше интервю с някакъв ветеринарен лекар. Фазите на Луната влияели изключително силно на конете и физически, и емоционално. Щом наближи пълнолуние, мозъчните им вълни направо побесняват и животните биват нападнати от какви ли не здравословни проблеми. После в самата нощ много от тях се поболяват и повечето умират. Никой не знае какво всъщност става, но статистиката го доказва. По пълнолуние ветеринарите не мигват по цяла нощ, затрупани са с работа.
— Интересно — отбеляза Кумико.
— А при слънчево затъмнение става още по-страшно. Направо трагедия за конете. Нямаш представа колко много коне умират в ден с пълно слънчево затъмнение. Та мисълта ми е, че точно в този миг някъде по света умират коне. В сравнение с това не е болка за умиране да си изкараш яда на някого. Не се притеснявай. Мисли за конете, които измират. Представи си как лежат под пълната луна върху сламата в някоя конюшня, как по устата им е избила пяна и те се гърчат в предсмъртни мъки.
Кумико като че ли наистина се замисли за конете, издъхващи в конюшните.
— Е, длъжна съм да призная — рече тя с нотка на примирение, — че можеш да продадеш на всеки всичко.
— Ами в такъв случай върви се преоблечи и да идем да хапнем пица — подканих аз.
Онази нощ лежах до Кумико в затъмнената спалня, гледах тавана и се питах какво ли всъщност знам за тази жена. Часовникът показваше два. Кумико спеше непробудно. Сетих се в тъмното за сините салфетки, за тоалетната хартия на шарки, за телешкото и зелените чушки. Бях живял през цялото това време с жена си, без и да подозирам, че тя мрази тези неща. Сами по себе си те не бяха от значение. Глупост някаква. Нещо, на което човек се смее и не го прави на въпрос. Чудо голямо, спречкали сме се, след ден-два няма и да помним.
Не беше обаче така. Случилото се ме притесняваше по някакъв странен нов начин, пречеше ми като малка рибя кост, заседнала на гърлото. Може би точно това е смъртоносният удар. Или неговото начало. Може би стоя на прага на нещо важно, а вътре се простира свят, който принадлежи само на Кумико, огромен свят, който никога не бях познавал. Представях си го като грамадна тъмна стая. Стоя вътре със запалка в ръка и мъничкият й пламък осветява само педя-две от помещението.
Дали някога щях да видя останалото? Или щях да остарея, без да разбера що за човек е Кумико? Ако това ме чака, какъв е смисълът на брачния ми живот? Какъв е смисълът на живота изобщо, ако спя в едно легло с човек, когото не познавам?
Ето за какво си мислех онази нощ, ето за какво продължих да си мисля от време на време и дълго след това. Чак доста по-късно проумях, че съм намерил пътя към корена на проблема.
3.
Шапката на Малта Кано
Тъкмо си правех обяд, когато телефонът иззвъня отново. Бях отрязал две филии хляб, бях ги намазал с масло и горчица, бях сложил отгоре кръгчета домат и сирене, бях ги подредил върху дъската и точно се канех да ги разрежа по средата, когато телефонът иззвъня.
Изчаках да иззвъни три пъти и разрязах сандвича наполовина. После го преместих върху чиния, избърсах ножа, прибрах го в чекмеджето с приборите и си налях от кафето, което бях затоплил.
Телефонът продължи да си звъни. Може би петнайсет пъти. Предадох се и вдигнах. Предпочитах да не го правя, но можеше да се обажда Кумико.
— Ало! — каза женски глас, който не бях чувал никога. Не беше нито на Кумико, нито на непознатата, която се бе обадила завчера, докато си правех спагети. — Бих искала да разговарям с господин Тору Окада — съобщи гласът така, сякаш четеше текст.
— Аз съм — отвърнах аз.
— Съпругът на Кумико Окада?
— Същият — потвърдих аз. — Кумико Окада ми е жена.
— И по-големият брат на госпожа Окада се казва Нобору Ватая, нали?
— Да — рекох с достойно за възхищение самообладание. — Нобору Ватая е по-големият брат на жена ми.
— Казвам се Кано, господине.