Зачаках да продължи. Това, че най-неочаквано бе отворила дума за по-големия брат на Кумико, ме накара да наостря уши. Почесах се по тила с горния край на молива, оставен до телефона. Минаха пет, ако не и повече секунди, а жената продължаваше да мълчи. От слушалката не долиташе никакъв звук, сякаш непознатата я бе затулила с длан и говореше с някого до себе си.
— Ало — казах аз притеснен.
— Извинявайте, господине — изпелтечи гласът на жената. — Във всеки случай разрешете да ви се обадя по-късно.
— Я чакайте — възкликнах аз. — Това е…
В този миг връзката прекъсна. Погледнах слушалката, после пак я долепих до ухото си. Нямаше никакво съмнение: непознатата беше затворила.
Леко изнервен се върнах на масата в кухнята, изпих си кафето и си изядох сандвича. Когато телефонът беше иззвънял, си мислех за нещо, но вече не помнех за какво. Бях държал в дясната ръка ножа, готов да разрежа сандвича на две, и определено си бях мислил за нещо. За нещо важно. Нещо, за което се мъчех безуспешно да се сетя от много време. Беше ми хрумнало точно когато се бях готвил да разрежа сандвича на две, но сега не бях в състояние да си го припомня. Пак опитах, докато дъвчех сандвича. Но то си бе отишло. Беше се върнало в тъмните кътчета на съзнанието ми, където бе живяло до онзи миг.
Нахраних се и вече разтребвах масата, когато телефонът иззвъня отново. Този път вдигнах веднага.
Отново чух жена, която ми каза:
— Ало!
Но беше Кумико.
— Как си? — попита тя. — Яде ли вече?
— Да. Какво има?
— Нищо — отвърна жена ми. — Затънала съм в работа. По-късно може би и аз ще си взема сандвич. Твоят какъв беше?
Описах й го.
— Ясно — рече Кумико без помен от завист. — А, да, сутринта забравих да ти кажа. Ще ти се обади госпожица Кано.
— Вече ми се обади — поясних аз. — Преди няколко минути. Но единственото, което каза, бяха имената ни — моето, твоето и на брат ти, после затвори. Така и не обясни какво иска. Защо се обажда?
— Затвори ли?
— Каза, че пак щяла да звънне.
— Когато ти се обади, направи каквото те помоли. Наистина е важно. Май ще се наложи да се срещнеш с нея.
— Кога? Днес ли?
— Защо? Някакви други планове ли имаш? Ще се виждаш ли с някого?
— Не. Нямам планове. — Нямах никакви планове нито за вчера, нито за днес, нито за утре. — Но коя е тази Кано? И какво иска от мен? Трябва да знам, преди да ми се обади отново. И дума да не става, ако ми предлага работа, свързана с брат ти. Не искам да имам нищо общо с него. Знаеш го.
— Не, не е за работа — отвърна малко нервно жена ми. — За котарака е.
— За котарака ли?
— Ох, извинявай. Трябва да бягам. Чакат ме. Наистина не трябваше да губя време и да ти се обаждам. Обясних ти вече, дори не съм яла. Нали не се сърдиш, че ще затворя? Ще ти звънна веднага щом се освободя.
— Виж какво, знам, че си много заета, но бъди така любезна. Обясни ми какво става. Какво за котарака? Тая Кано…
— Просто направи каквото ти каже, чу ли? Разбра ли? Сериозно е. Стой си у дома и чакай да ти звънне. Трябва да вървя.
И си тръгна.
Когато в два и половина телефонът иззвъня, аз дремех на канапето. Отпърво помислих, че чувам будилника. Пресегнах се да го спра, но часовникът не беше там. Бях не в леглото, а на канапето, и беше не сутрин, а следобед. Станах и отидох да вдигна.
— Ало — казах.
— Ало — отвърна женски глас. Беше жената, която се обади сутринта. — Господин Тору Окада?
— Аз съм. Тору Окада.
— Казвам се Кано, господине — обясни тя.
— Жената, с която вече разговарях.
— Точно така. Опасявам се, че бях ужасно груба. Кажете, господин Окада, дали случайно не сте свободен днес следобед?
— Може да се каже, че съм свободен.
— В такъв случай знам, че е твърде неочаквано, но как мислите, дали е възможно да се срещнем?
— Кога? Днес ли? Сега?
— Да.
Погледнах си часовника. Не че се налагаше — бях го гледал преди някакви си трийсет секунди, — но просто за да съм сигурен. Още си беше два и половина.
— Много ли време ще отнеме? — попитах аз.
— Според мен не. Но може и да греша. В момента ми е трудно да бъде съвсем точна. Съжалявам.
Колкото и да отнемеше, нямах избор. Кумико ми беше казала да правя каквото ме помоли жената, било сериозно. Щом тя твърди, че е сериозно, значи наистина е сериозно и е за предпочитане да се подчиня.