— Ясно — рекох аз. — Къде ще се срещнем?
— Знаете ли случайно хотел „Пасифик“ срещу гара Шинагава?
— Да.
— На първия етаж има кафене. Ако ви е удобно, господине, ще ви чакам там в четири.
— Добре — съгласих се аз.
— Аз съм на трийсет и една години, ще нося червена мушамена шапка.
Страхотно. В начина, по който жената говореше, имаше нещо чудновато, нещо, което веднага ме хвърли в смут. Но не можех да кажа какво точно му беше странното. А и нямаше закон, който да забранява на трийсет и една годишните жени да носят червени мушамени шапки.
— Ясно — казах аз. — Със сигурност ще ви позная.
— Дали, господин Окада, не бихте ми казали имате ли някакви външни отличителни белези?
Опитах се да се сетя за някакви свои „външни отличителни белези“. Имах ли изобщо такива?
— На трийсет години съм, висок съм метър и седемдесет и три, тежа седемдесет килограма, с къса коса, не нося очила.
Докато изброявах всички тези неща, ми хрумна, че те едва ли са външни отличителни белези. В кафенето на хотел „Пасифик“ вероятно щеше да има още петдесет такива мъже. Бях ходил и друг път там, заведението беше голямо. Трябваше да посоча нещо, по което жената да ме познае. Но не се сещах нищо. Което не означаваше, че нямах никакви отличителни белези. Притежавах „Испански скици“ на Майлс Дейвис с автограф. Пулсът ми беше бавен: обикновено четирийсет и седем удара в минута, а и да вдигнех температура, не се качваше повече от трийсет и осем. Бях безработен. Знаех имената на всички братя Карамазови. Но никой от тези отличителни белези не беше външен.
— Как ще бъдете облечен? — попита жената.
— Не знам — отвърнах аз. — Още не съм решил. Доста неочаквано е.
— Тогава, ако обичате, си сложете папийонка на точки — отсече тя решително. — Дали имате папийонка на точки, господине?
— Според мен, да — потвърдих аз.
Имах тъмносиня папийонка на ситни бели точки. Преди няколко години Кумико ми я беше подарила за рождения ден.
— В такъв случай бъдете така любезен да си я сложите — каза жената. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем в четири часа.
После затвори.
Отворих гардероба и затърсих папийонката на точки. Нямаше я при вратовръзките. Погледнах в чекмеджетата. Проверих във всички кутии с дрехи в килера. Папийонката я нямаше и нямаше. Просто бе изключено да е някъде в къщата и аз да не я намеря. По отношение на дрехите Кумико беше перфекционистка и нямаше начин папийонката да е другаде освен където й е мястото. Всъщност открих всички дрехи — и на жена ми, и моите — в съвършен ред. Ризите ми бяха изрядно сгънати в чекмеджето, където обикновено се намираха. Пуловерите ми бяха в кутии, пълни с нафталин, от който очите ми засмъдиха веднага щом вдигнах капаците. В една от кутиите видях униформата на жена ми от гимназията: тъмносиня къса рокля на цветчета, съхранявана като снимките в стар албум. Защо ли изобщо държеше такива неща? Може би ги бе взела със себе си просто защото не е имала удобен случай да се отърве от тях. Или смяташе да ги прати в Бангладеш. Или да ги даде в някой етнографски музей. Така или иначе, папийонката ми на точки я нямаше никъде.
Както държах вратата на гардероба, се опитах да си спомня кога за последно съм я слагал. Беше доста стилна и красива, но и прекалено официална. Ако я бях носил в юридическата кантора, все щеше да се намери някой, който по време на обяда да похвали цвета или десена. Което щеше да си е равнозначно на предупреждение. В кантората, където бях работил, не беше прието да те хвалят за избора на вратовръзка или папийонка. Ето защо никога не съм ходил с нея на работа. Бях я слагал по семейни — макар и официални — поводи: концерт, вечеря в скъп ресторант, когато Кумико държеше „да се обличаме елегантно“ (не че е имало много такива случаи). Папийонката вървеше в комплект с тъмносиния ми костюм, който жена ми харесваше много. Но изобщо не можех да се сетя кога за последно съм я слагал.
Отново огледах съдържанието на гардероба и се предадох. По една или друга причина папийонката беше изчезнала. Както и да е. Облякох тъмносиния костюм и синя риза и си сложих вратовръзка на райета. Не се притесних особено. Непознатата едва ли щеше да ме разпознае, но от мен се искаше единствено да се огледам за жена около трийсетте с червена мушамена шапка.
Облечен за излизане, седнах на канапето и се вторачих в стената. Отдавна не бях слагал костюм. Тъмносиният, който бях облякъл сега, бе доста дебел за това време на годината, днес обаче бе дъждовно и прохладно. Пак с този костюм бях отишъл за последен път на работа (през април). Изведнъж ми хрумна, че в джобовете сигурно има нещо. Във вътрешния намерих касова бележка от миналата есен. Беше издадена от такси, вероятно съм можел да я осребря в кантората. Но вече бе твърде късно. Смачках бележката и я изхвърлих в кошчето.