Не бях обличал костюма от два месеца, откакто бях напуснал работа. Сега, след толкова време, се чувствах като впримчен в чуждо вещество. Костюмът сякаш ми тежеше, сковаваше ме и не ми ставаше. Постоях прав, поразходих се из стаята и спрях пред огледалото, за да подръпна ръкавите и пешовете с надеждата да пооправя сакото. Опънах ръце, поех си дълбоко въздух и се наведох напред, за да проверя дали тялото ми не се е променило през последните два месеца. Пак седнах на канапето, но и там се чувствах неудобно.
До пролетта всеки ден бях ходил на работа с костюм и изобщо не се бях чувствал странно. В кантората много държаха дори подчинените като мен да носят костюми. Тогава изобщо не се бях замислял за това.
Сега обаче, докато просто седях с костюма на канапето, имах чувството, че върша нещо нередно, например подправям автобиографията си или се представям за жена. Едвам си поемах дъх, потиснат от нещо като гузна съвест.
Отидох в антрето, свалих от рафта кафявите обувки и с помощта на обувалката се напъхах в тях. Отгоре беше полепнал тънък слой прах.
Оказа се, че не ми се налага да намирам жената. Тя ме намери. След като влязох в кафенето, направих бърза обиколка, оглеждайки се за червена шапка. Нямаше жени с червени шапки. Според часовника ми до четири часа оставаха десет минути. Седнах на една маса, изпих водата, която ми донесоха, и си поръчах кафе. Веднага щом сервитьорката се отдалечи от масата, чух как някаква жена казва зад мен:
— Вие сигурно сте господни Окада.
Обърнах се изненадан. Не бяха минали и три минути, откакто бях огледал заведението.
Под бялото сако жената беше с жълта копринена шемизета, на главата си носеше червена мушамена шапка. Изправих се по инерция и се озовах лице срещу лице с нея. „Красива“ е думата, която вероятно би й подхождала добре. При всички положения жената бе много по-красива от представата, която си бях изградил от гласа й по телефона. Беше стройна, с хубаво тяло, и бе гримирана съвсем леко. Умееше да се облича, ако не броим червената шапка. Сакото и шемизетата й стояха добре. Върху яката на сакото проблясваше златна брошка с формата на перо. Човек би я помислил за секретарка в голяма фирма. Направо не проумявах защо, след като е подбрала толкова внимателно тоалета, си е сложила тази напълно неуместна червена мушамена шапка. Може би я носеше винаги в случаи като този — за да я познаят. Добре се беше сетила. Нямаше начин да я сбъркаш, дори и да застанеше насред заведение, пълно с непознати.
Жената седна срещу мен на масата, аз също седнах.
— Изумен съм, че ме познахте — подхванах. — Не успях да намеря папийонката си на точки. Знам, че е някъде вкъщи, но не я открих. Затова съм с тази раирана вратовръзка. Реших, че аз ще ви открия. Как все пак ме познахте?
— Разбира се, че ще ви позная — отвърна жената и остави на масата скъпата си бяла кожена чанта.
Свали червената мушамена шапка и я наложи върху чантата, покри я изцяло. Имах чувството, че се кани да направи фокус: ще вдигне шапката и чантата ще е изчезнала.
— Но аз съм с друга вратовръзка — възроптах аз.
— С друга вратовръзка ли? — жената се взря озадачено във вратовръзката, сякаш ми казваше: Какъв е този странен тип, с когото разговарям. После кимна. — Няма значение. Не се притеснявайте, моля ви.
Очите й бяха някак странни. Липсваше им дълбочина. Бяха красиви, но сякаш не гледаха. Изглеждаха като някаква повърхност, все едно бяха стъклени. Но не бяха, разбира се, стъклени. Движеха се, мигаха.
Как все пак бе успяла да ме открие в препълненото кафене? Нямаше нито едно свободно място, доста от посетителите бяха мъже на моя възраст. Понечих да поискам някакво обяснение от жената, но се въздържах. За какво да задавам неуместни въпроси?
Тя повика един келнер, който минаваше покрай масата, и си поръча минерална вода „Перие“. Той отвърна, че нямали „Перие“, но можел да й донесе тоник. Жената се позамисли и се съгласи. Докато чакаше да й го донесат, не каза нищо, аз също мълчах.
По едно време жената вдигна червената шапка и отвори закопчалката на дамската чанта отдолу. Извади отвътре класьор за визитни картички от черна лъскава кожа с размери колкото аудиокасета. И той като дамската чанта беше със закопчалка — за пръв път виждах такъв. Жената извади една визитна картичка и ми я подаде. И аз бръкнах в горния вътрешен джоб на сакото, но се сетих, че не съм взел визитки.