Това обясняваше доста неща. Малта Кано явно беше ясновидка, контактьорка или нещо от този род и те я бяха попитали къде се намира котаракът. Семейство Ватая си умираха за такива неща: гадателство, разчитане на характера по формата на лицето и така нататък. Тяхна работа — всеки е в правото си да вярва в каквото иска. Но защо Нобору Ватая е изнасилил по-малката сестра на духовната си наставница? Защо си бе навлякъл излишни неприятности?
— С това ли се занимавате? — попитах аз. — Помагате на хората да намерят неща, които са изгубили?
Жената ме погледна с очите си без дълбочина, очи, които сякаш надзъртаха през прозорец на празна къща. Видът й подсказваше, че тя не схваща какво я питам.
Вместо да ми отговори, рече:
— Вие, господин Окада, живеете на много странно място, нали?
— Моля? — възкликнах аз. — В какъв смисъл странно?
Жената и този път не ми отговори, само отмести недокоснатата чаша с тоника на още педя — педя и половина.
— Знаете, че котките са много чувствителни същества.
Потънахме в поредното мълчание.
— И така, мястото, където живеем, е странно, а котките са чувствителни животни — обобщих аз. — Добре де. Но ние — двамата с жена ми и котаракът — живеем там от доста време. Защо котаракът е решил точно сега да ни напусне толкова неочаквано? Защо не се е махнал по-рано?
— Не мога да ви отговоря. Може би потокът се е сменил. Може би нещо е препречило пътя на потока.
— Потокът.
— Не знам дали вашият котарак е още жив, но съм сигурна в едно: не се намира в близост до дома ви. Няма да го намерите в квартала.
Вдигнах чашата и отпих глътка от вече изстиналото кафе. Зад прозорците на кафенето ръмеше, стелеше се мъгла. Небето беше похлупено с ниски черни облаци. По пешеходното мостче отвън се точеше тъжно шествие от хора и чадъри.
— Дайте си ръката — каза тя.
Сложих дясната си ръка с дланта нагоре върху масата, понеже реших, че тя се кани да ми гледа. Но жената протегна длан и я сложи върху моята. После затвори очи и застина напълно, сякаш безмълвно укоряваше изневерил й любовник. Сервитьорката се приближи и ми наля още кафе, като се престори, че не забелязва какво правим двамата с Малта Кано. Хората на съседните маси започнаха да ни поглеждат крадешком. Надявах се наоколо да няма познати.
— Представете си нещо, което сте видели, преди да дойдете днес тук — рече Малта Кано.
— Какво нещо? — попитах аз.
— Едно нещо — уточни тя.
Представих си късата рокля на цветчета, която бях видял в кутиите с дрехи на Кумико. Нямах представа защо точно тя е изникнала в съзнанието ми.
Държахме така ръцете си още пет минути — пет минути, които ми се сториха много дълги, но не защото хората ни гледаха, а защото допирът на дланта й ме изваждаше от равновесие. Ръката й беше малка, нито топла, нито студена. Не ме докосваше свойски като любовница, нито сдържано като лекар. Въздействаше ми по същия начин, както очите й — превръщаше ме в празна къща. Чувствах се празен: без покъщнина, без пердета, без килими. Просто празна обвивка. Накрая Малта Кано дръпна ръка и няколко пъти си пое дълбоко въздух. После кимна неколкократно.
— Според мен, господин Окада — подхвана жената, — навлизате в период от живота си, когато ще се случат много различни неща. Изчезването на котарака е само началото.
— Различни неща — повторих аз. — Хубави или лоши?
Жената понаведе глава и се замисли.
— Хубави и лоши. Лоши неща, които в началото ще ви се струват хубави, и хубави неща, които в началото ще ви се струват лоши.
— Звучи ми много общо — отбелязах аз. — Нямате ли по-конкретна информация?
— Да, това, което казвам, сигурно звучи много общо — съгласи се Малта Кано. — Но когато говорим за същността на нещата, господин Окада, често се налага да говорим общо. Конкретните неща определено привличат вниманието, но често пъти те не са нищо повече от дреболии. Отклонения. Колкото по-надалеч се опитваш да видиш, толкова по-общ е погледът.
Кимнах, без да казвам нищо — нямах и най-малката представа за какво ми говори.
— Ще позволите ли да ви се обадя отново? — попита жената.
— Разбира се — потвърдих, макар че нямах желание да ми се обажда никой.
„Разбира се“ вероятно беше единственият отговор, който можех да дам.
Малта Кано грабна от масата червената мушамена шапка, взе дамската чанта, скрита отдолу, и се изправи. Не знаех как да отговоря и продължих да седя.
— Все пак разполагам с информация, която мога да споделя с вас — рече жената, като ме погледна отгоре — вече си беше сложила червената шапка. — Ще намерите папийонката на точки, но не у вас.