4.
Високи кули и дълбоки кладенци
Кумико се прибра в добро настроение. В много добро настроение. Когато се върнах от срещата с Малта Кано, наближаваше шест, което означаваше, че не разполагах с време да направя прилична вечеря. Сготвих набързо нещо с продуктите, които намерих във фризера, и двамата с жена ми си отворихме по бира. Както винаги когато беше в добро настроение, тя говореше за редакцията: кого била видяла, какво била направила, кои от колегите й били хора на място и кои — не. Неща от този род.
Слушах я и отговарях подобаващо. Чувах най-много половината от онова, което ми казваше. Не че ми беше неприятно да я слушам как говори за тези неща. Ако оставим настрана съдържанието на разговора, обичах да я наблюдавам по време на вечеря, докато разказва разпалено за работата си. Втълпявах си, че точно това е „домът“. Справяхме се добре със задълженията, които ни бе възложено да изпълняваме у дома. Жена ми говореше за работата си, а аз бях приготвил вечерята и сега я слушах. Този образ на дома се различаваше доста от смътната представа, която си бях изградил преди брака. Но точно това бе домът, който си бях избрал. Като малък, разбира се, бях имал дом. Но онзи дом не го бях избирал аз. Бях роден в него, бях го получил като строго установен факт. Сега обаче живеех в свят, който бях избрал съзнателно, по своя воля. Това беше моят дом. Може и да не беше съвършен, но трябваше да го приема заедно с проблемите му, защото го бях избрал аз. И да имаше проблеми, те със сигурност се бяха зародили вътре в самия мен.
— И какво за котарака? — попита жена ми.
Разказах й накратко за срещата си с Малта Кано в хотела при гара Шинагава. Споменах и папийонката: как в гардероба няма и следа от нея. А също, че въпреки това Малта Кано е успяла да ме открие в препълненото заведение. Че се облича и говори по неповторим начин, който й описах. Кумико се развесели, когато чу за червената мушамена шапка на Малта Кано, но бе много разочарована, че не мога да отговоря недвусмислено къде точно е изгубеният ни котарак.
— Значи и тя не знае къде е? — попита жена ми. — И единственото, което е успяла да ти каже, е, че котаракът вече не е в квартала, така ли?
— В общи линии, да — потвърдих аз.
Реших да не споменавам нищо за „препречения поток“ в къщата, където живеем, и че това вероятно е свързано по някакъв начин с изчезването на котарака. Знаех, че Кумико ще се притесни, а не исках да увеличавам броя на нещата, за които се тревожим. Наистина щяхме да си усложним живота, ако жена ми започнеше да настоява да се преместим в друга къща, защото тази е „лоша“. При сегашните ни доходи това щеше да е невъзможно.
— Това ми каза — повторих аз. — Че котаракът вече е далеч оттук.
— Значи няма да си дойде никога, така ли?
— Не знам — отвърнах аз. — Жената говореше с недомлъвки за всичко. С някакви намеци. Но все пак обеща да се обади, ако открие още нещо.
— Вярваш ли й?
— Знам ли? Не разбирам нищо от тези неща.
Налях си още бира и загледах как пяната спада. Кумико сложи лакът върху масата и си подпря брадичката.
— Сигурно ти е казала, че не взима пари и никакви подаръци — рече тя.
— Ъхъ. Това определено си е добре — потвърдих аз. — Какво толкова? Не ни иска пари, няма да ни похити душите, няма да отвлече принцесата. Не губим нищо.
— Разбери едно — отсече Кумико. — Този котарак е много важен за мен. Или по-точно за нас. Намерихме го една седмица след като се оженихме. Заедно. Помниш ли?
— Разбира се, че помня.
— Беше толкова мъничък, от дъжда бе подгизнал до кости. Бях отишла да те посрещна на станцията с чадър. Клетото котенце. Видяхме го, докато вървяхме към нас. Някой го беше изхвърлил в каса от бира до магазина за спиртни напитки. Той ми е първото коте. Котаракът е важен за мен, нещо като символ ми е. Не искам да го загубя.
— Не се притеснявай. Знам.
— И къде ли е? Няма го вече десет дни. Затова се обадих на брат ми. Реших, че сигурно познава някой медиум или ясновидка, човек, който може да намери изгубен котарак. Знам, не ти е приятно да молим брат ми за каквото и да било, но той върви по стъпките на баща ми. Знае много за тези неща.
— А, да, традицията в семейство Ватая — отбелязах хладно като вечерен бриз над морски залив. — Но каква е връзката между Нобору Ватая и тази жена?