Кумико вдигна рамене.
— Сигурна съм, че му е случайна позната. Напоследък се среща с много хора.
— Не се и съмнявам.
— Брат ми твърди, че жената притежавала изумителна дарба, но си била особнячка. — Кумико започна да си играе с макароните в чинията. — Я повтори, как се казваше?
— Малта Кано — отговорих аз. — В Малта е живяла аскетично.
— Точно така. Малта Кано. Какво ти е мнението за нея?
— Трудно ми е да кажа. — Погледнах към ръцете си, които бях отпуснал върху масата. — Поне не беше скучна. А това е добре. В смисъл светът е пълен с неща, които не можем да обясним, и все някой трябва да запълни празнотата. За предпочитане е да не е скучен. Нали? Например господин Хонда.
Кумико се засмя на глас.
— Беше прекрасен старец, нали? На мен ми беше много симпатичен.
— И на мен — казах аз.
След като се оженихме, близо една година двамата с Кумико ходехме веднъж месечно у стария господин Хонда. Той викаше духове и беше сред любимите гадатели на семейство Ватая, само недочуваше. Дори със слухово апаратче почти не разбираше какво му казваме. Налагаше се да крещим, докато хартиените стени започнеха да се тресат. Все се питах как, щом е толкова глух, чува какво му казват духовете. Но може би ставаше точно обратното: колкото по-глух си, толкова по-добре чуваш думите на духовете. Господин Хонда оглушал по време на войната. Бил сержант в японския гарнизон към Квантунската армия в Манджурия и тъпанчетата на ушите му се пукнали, когато някакъв артилерийски снаряд или ръчна граната се взривили наблизо по време на битка с обединените съветско-монголски части при река Номинхе на границата между Външна Монголия и Манджурия.
Посещавахме дома на господин Хонда не защото вярвахме в свръхестествените му способности. Лично аз не съм се вълнувал никога от такива неща, а Кумико се уповаваше на свръхестественото много по-малко, отколкото родителите й и брат й. Беше си малко суеверна, но не се увличаше по тези неща.
Единствената причина да ходим при господин Хонда бе, че баща й ни нареди. Само това условие постави, за да се оженим. Вярно, условието си беше твърде необичайно, ние обаче се подчинихме, за да избегнем усложненията. И двамата не очаквахме, че семейството на Кумико ще ме приеме с разтворени обятия. Баща й беше държавен чиновник. По-малък син в не особено заможно селско семейство от Ниигата, той беше спечелил стипендия и бе завършил с отличие престижния Токийски университет, след което бе станал високопоставен служител в Министерството на транспорта. Мен ако питате, това си бе достойно за възхищение. Но както често става с хора, които сами са се издигнали в живота, бащата на Кумико беше нагъл и властен. Свикнал да се разпорежда, той нямаше никакви съмнения за ценностите в света, към който принадлежеше. За него всичко се свеждаше до йерархията. Кланяше се безусловно на висшестоящите и мачкаше без угризения подчинените си. И двамата с Кумико не вярвахме, че такъв човек ще приеме за зет бедняк като мен, двайсет и четири годишен младеж, който не е никой, който не се е наложил в обществото, няма прочути роднини и дори прилични оценки или надежди за бъдещето. Решихме, че след като родителите й ни отпратят, ще се оженим тайно и ще можем да си живеем и да не общуваме повече с тях. Бяхме млади, обичахме се и смятахме, че ще бъдем щастливи и без пари, и без родители.
Все пак постъпих според изискванията на доброто възпитание. Отидох при родителите на Кумико да й поискам ръката. Те ме посрещнаха, меко казано, студено. Имах чувството, че вратите на всички хладилници по света са се отворили едновременно.
Това, че накрая ни разрешиха да се оженим — от немай-къде, но по почти чудотворно стечение на обстоятелствата, — се дължеше изцяло на господин Хонда. Той поискал да му кажат всичко, каквото знаят за мен, и накрая заявил, че ако дъщеря им смята да се омъжва, аз съм най-подходящ за нея, и че ако иска да се омъжи точно за мен, те ще си навлекат ужасни злощастия, в случай че се възпротивят. По онова време родителите на жена ми вярвали безусловно на господин Хонда и не им оставало нищо друго, освен да ме приемат като съпруг на дъщеря им.
Все пак си останах натрапник, неканен гост. Два пъти месечно като по часовник ходехме у тях на вечеря. Изживяването бе наистина отвратително, нещо средно между ненужно изнуряване на плътта и безпощадно изтезание. По време на цялата вечеря имах чувството, че масата в трапезарията им е дълга като железопътна гара. Те се хранеха и си говореха нещо чак на другия край, а аз бях прекалено далеч, за да имаме нещо общо. Това продължи една година, докато ние с бащата на Кумико не се скарахме жестоко — оттогава не сме се виждали. Облекчението, което изпитах, граничеше с възторг. Нищо не съсипва така, както напразните усилия.