До мен Кумико кимаше пресериозно, аз обаче забелязах, че едвам се сдържа да не прихне.
— Каква вода? — попитах аз.
— Не знам — рече господин Хонда. — Вода.
Някакъв университетски преподавател обясняваше по телевизията, че хаотичният начин, по който хората боравели с японската граматика, съответствал напълно на хаоса в техния живот.
„Всъщност не можем да го наречем, разбира се, хаос. Граматиката е като въздуха: някой високо горе може и да се опита да наложи някакви правила, но не е задължително хората да ги спазват.“
Стана ми интересно, но точно тогава господин Хонда продължи да разказва за водата.
— Да ви призная, и аз съм страдал заради нея — сподели той. — При Номинхе нямаше вода. На предната линия цареше пълна бъркотия, нямахме никакво снабдяване. Нито вода. Нито храна. Нито превързочни материали. Нито боеприпаси. Беше ужасно. Едрите риби в тила се вълнуваха само от едно: да превземаме възможно най-бързо още и още територии. Никой не мислеше за доставките. Три дни не бях слагал и капка вода в устата си. Ако оставехме някое парцалче, на сутринта то попиваше росата. Изстисквахме по няколко капки, които пиехме, но толкоз. Друга вода нямаше. Идеше ми да умра, толкова ужасно беше. Няма по-страшно на тоя свят от мъчителната жажда. Бях готов да се хвърля право срещу куршумите. Простреляните в корема пищяха от жажда. Някои направо полудяваха. Беше си истински ад. Виждахме точно пред нас пълноводна река с вода до насита. Но не можехме да се доберем до нея. Между нас и реката се бяха наредили огромни съветски танкове с огнехвъргачки. Накъдето се обърнеш — огневи позиции с картечари. По височините пък дебнеха снайперисти. Нощем изстрелваха сигнални ракети. А ние бяхме въоръжени с някакви си пехотински пушки трийсет и осми модел, всеки разполагаше всичко на всичко с двайсет и пет куршума. Въпреки това повечето ми другари тръгнаха към реката. Но така и не я стигнаха. Никой не се върна. Бяха избити до крак. Ето защо, когато трябва да стоиш на едно място, стой и не мърдай. — Той извади хартиена кърпичка, изсекна се шумно, огледа резултата, после я намачка и я пусна в кошчето. — Понякога е трудно да чакаш потокът да тръгне — отбеляза старецът, — но ако трябва да чакаш, чакай. Междувременно приеми, че си мъртъв.
— Искате да кажете, че сега-засега трябва да съм като мъртъв ли? — попитах аз.
— Какво?
— ИСКАТЕ ДА КАЖЕТЕ, ЧЕ СЕГА-ЗАСЕГА ТРЯБВА ДА СЪМ КАТО МЪРТЪВ ЛИ?
Точно така, синко.
Да умреш, е единствен начин да се носиш свободен: Номинхе.
Още един час господин Хонда продължи да ни разказва за Номинхе. Ние седяхме и само слушахме. Беше ни наредено „да получим учението му“, ние обаче го посещавахме вече цяла година, всеки месец, а той не ни даваше никакво „учение“, което „да получим“. Рядко предсказваше и бъдещето. Единственото, за което говореше, беше разгромът при Номинхе: как един оръдеен снаряд отнесъл половината глава на лейтенанта до него, как той скочил върху съветски танк и го подпалил с коктейл „Молотов“, как издебнали свален съветски пилот и му теглили куршума. Тези разкази бяха интересни, дори увлекателни, но както и с всичко останало, ако ги чуеш седем-осем пъти, си губят блясъка. Старецът не че „разказваше“ спомените си. Той ги крещеше. Все едно стоеше на ръба на урва във ветровит ден и викаше през пропастта. Имахме усещането, че гледаме стар филм на Куросава от най-първия ред в занемарен киносалон. След като си тръгнехме, и двамата известно време не чувахме нищо.
Въпреки това ни харесваше — поне на мен — да слушаме разказите на господин Хонда. Повечето бяха кървави, но в устата на този издъхващ старец в мръсна опърпана роба подробностите от битките звучаха като измислица, като приказка. Преди близо половин век частта на господин Хонда е водила ожесточено сражение за педя пущинак на границата между Манджурия и Монголия. Докато не чух разказа на господин Хонда, не знаех почти нищо за битката на река Номинхе. А тя е била наистина героична. Почти с голи ръце те са се възправили срещу превъзхождащите ги механизирани съветски части и са били разгромени. Били са смазани, безжалостно избити. Някои офицери заповядали на своя глава на частите да се изтеглят, за да не бъдат унищожени, и после генералите ги принудили да се самоубият. Повечето войници, заловени от руснаците, отказали да участват в следвоенната размяна на военнопленници, защото се страхували да не бъдат изправени пред трибунал за дезертьорство. Накрая тези мъже положили костите си на монголска земя. А господин Хонда поради оглушаването бил демобилизиран с почести и станал гадател.