— Всяко зло за добро — отсъди той. — Ако не бях оглушал, вероятно щях да загина в Южния Тихи океан. Точно това сполетя повечето воини, оцелели при Номинхе. Номинхе беше трън в очите на императорската армия, затова пращаха оцелелите там, където имаше най-голяма вероятност да загинат. Командващите, превърнали битката при Номинхе в такава касапница, се издигнаха много в генералния щаб. След войната някои от тия копелдаци дори станаха политици. А момчетата, които се биха заради тях до последно, бяха изтребени до крак.
— Защо Номинхе е трън в очите на армията? — полюбопитствах аз. — Войската се е сражавала храбро, мнозина са загинали, нали така? Защо са се отнасяли толкова зле към оцелелите?
Но господин Хонда май не чу въпроса ми. Размърда се и започна да прехвърля пръчиците за гадаене.
— Пази се все пак от вода — посъветва ме старецът.
Така приключи сеансът за деня.
След като се скарах с бащата на Кумико, престанахме да ходим при господин Хонда. Не можех да допусна и занапред да го посещавам, при положение че му плащаше тъст ми, а ние самите нямахме пари. По онова време едвам се крепяхме на повърхността. Накрая забравихме господин Хонда, както повечето заети млади хора са склонни да забравят повечето възрастни.
Вечерта, след като си легнахме, продължих да си мисля за господин Хонда. И той, и Малта Кано ми бяха говорили за вода. Господин Хонда ме бе предупредил да внимавам. Малта Кано бе живяла аскетично на остров Малта, докато бе изследвала водата. Може би си беше съвпадение, но и двамата се интересуваха живо от водата. Сега вече това ме притесняваше. Насочих мислите си към картините от битката при Номинхе: съветските танкове, огневите позиции на картечниците и зад тях реката. Непоносимата жажда. Чувах в мрака как реката тече.
— Буден ли си, Тору? — попита съвсем тихо Кумико.
— Ъхъ.
— За папийонката. Току-що се сетих. През декември я занесох на химическо чистене. Трябваше да се изглади. Сигурно съм я забравила.
— През декември ли? Та това е преди повече от шест месеца, Кумико!
— Да. Знаеш, че никога не ми се е случвало, никога не забравям. А и папийонката беше много хубава — тя сложи ръка върху рамото ми. — Занесох я в химическото чистене при станцията. Как мислиш, дали още я пазят?
— Утре ще отскоча до там. Може би я пазят.
— Защо мислиш така? Шест месеца са много време. Повечето собственици на ателиета за химическо чистене не биха съхранявали нещо, което не е потърсено дори само три месеца. Могат. Така е по закон. Защо мислиш, че ще е там?
— Малта Кано каза, че ще я намеря. Някъде извън къщата.
Усетих, че жена ми ме гледа в мрака.
— Нима й вярваш?
— Започвам.
— Нищо чудно да се засечете някой път с брат ми — каза Кумико с нотка на задоволство в гласа.
— Възможно е — отвърнах аз.
И след като тя заспа, продължих да си мисля за битката при Номинхе. Там всички войници спяха. Небето над тях беше обсипано със звезди, пееха милион щурци. Чувах реката. Унесъл съм се, докато я слушах как тече.
5.
Пристрастен към лимоновите бонбони
След като измих съдовете от закуската, отидох с велосипеда в ателието за химическо чистене при станцията. Собственикът — слаб мъж към петдесетте, с чело, нарязано от дълбоки бръчки, — слушаше касета със запис на оркестъра на Пърси фейт, пусната на касетофона върху рафта. Беше голям, JVC, с допълнителни тонколони и купчина касети отстрани. Оркестърът изпълняваше „Темата на Тара“, особено се стараеше мощната струйна секция. Самият собственик беше в дъното на помещението — свирукаше си заедно с музиката и с резки енергични движения гладеше с парната ютия риза. Приближих се до щанда и оповестих със съответните извинения, че в края на миналата година съм донесъл папийонка, която съм забравил да прибера. В девет и половина сутринта това бе за мирния му малък свят все едно появата на вестоносец, който носи лоши новини, в гръцките трагедии.
— Предполагам, че нямате и бележка — рече мъжът със странно отнесен глас.
Говореше не с мен, а с календара на стената до щанда. На снимката за юни се виждаха Алпите: зелена долина, пасящи крави, ярко бяло облаче, което се носи към Монблан, Матерхорн или нещо от тоя род. После той ме погледна с очи, с които сякаш ми казваше: щом сте смятали да забравяте тая чудесия, защо наистина не я забравихте! Погледът му беше прям и красноречив.