— В края на миналата година ли? Доста отдавна. Преди повече от шест месеца. Добре, ще погледна, но не очаквайте да я намеря.
Изключи ютията, остави я върху дъската за гладене и като си свирукаше музиката от „Вилата“, затърси по рафтовете в склада.
В гимназията бях завел гаджето си на „Вилата“. Главните роли се изпълняваха от Трой Донахю и Сандра Дий. Гледахме го в кино за архивни филми с двоен билет — и за „Следвай момчетата“ с Кони Франсис. Доколкото си спомнях, не ни хареса, но сега, когато тринайсет години по-късно чух мелодията в това ателие за химическо чистене, в съзнанието ми изникнаха само хубави спомени от онова време.
— Папийонакта е тъмносиня на бели точки, нали? — попита мъжът. — Бележката е на името на Окада?
— Да, същата — потвърдих аз.
— Имате късмет.
Веднага щом се прибрах, звъннах на Кумико в редакцията.
— Папийонката се намери! — съобщих й аз.
— Невероятно! — възкликна жена ми. — Браво на теб!
Прозвуча неестествено, като похвала за син, който е донесъл добри бележки. Почувствах се неловко. Съжалих, че не съм изчакал да се обадя по време на обедната почивка.
— Радвам се много — рече Кумико. — Но ме чакат. Извинявай. Можеш ли да ми звъннеш пак по обяд?
— Дадено — обещах аз.
След като затворих, излязох със сутрешния вестник на верандата. Както винаги се изтегнах по корем и разтворих на обявите за работа, които изчетох най-внимателно от край до край — колоните бяха запълнени с неразбираеми кодове и знаци. Наистина е изумително колко много професии има по света и всяка от тях е в полагащото й се правоъгълниче в спретнатата вестникарска подредба, наподобяваща карта на ново гробище.
Както всяка сутрин, чух как птицата навива пружината някъде по върхарите на дърветата. Затворих вестника, надигнах се, облегнах се на колоната и се загледах към градината. Не след дълго птицата отново нададе дрезгавия си писък, гърлен скърцащ звук, долетял от върха на бора в градината на съседа. Втренчих се в клоните, но от птицата нямаше и следа, чуваше се само писъкът. Както винаги. И така, пружината на света бе навита и за днес.
Точно преди десет заваля дъжд. Но не проливен. Всъщност почти не можеше да се види, че вали, капките бяха съвсем ситни, но ако напрегнех очи, ги виждах. Светът съществуваше в две състояния, дъждовно и недъждовно, и между тях би трябвало да има демаркационна линия. Още известно време продължих да седя на верандата и да се взирам в линията, която би трябвало да бъде някъде там.
Какво да правя с времето до обед? Дали да не отида да поплувам в близкия басейн, или да се върна да потърся котарака на уличката? Дълго се колебах между двете, както седях облегнат на колоната и гледах дъжда над градината.
Басейнът.
Котаракът.
Котаракът надделя. Малта Кано беше казала, че той вече не е в квартала. Тази сутрин обаче усетих трудно определим подтик да изляза и да го потърся. Издирването му се бе превърнало в част от моето всекидневие. Освен това Кумико сигурно щеше да се поободри, че все пак съм се постарал. Облякох си тънкия дъждобран. Реших да не взимам чадър. Обух си маратонките и излязох от къщи с ключа и няколко лимонови бонбона в джоба. Прекосих напряко двора, но тъкмо се подпрях на циментовия зид, и иззвъня телефон. Застинах и нададох ухо, но така и не разбрах чий телефон звъни, дали нашият, или на съседа. Щом напуснеш дома си, всички телефони звънят еднакво. Реших да не се занимавам с това и се прекатерих през стената.
Усещах през тънките подметки на маратонките колко е мека тревата. Уличката бе по-тиха от обичайното. Известно време стоях, без да се помръдвам, и затаил дъх, се ослушвах, но не чух нищо. Телефонът беше спрял да звъни. Не пееха птици, откъм улицата не долиташе шум. Небето бе оцветено в равномерно съвършено сиво. В дни като този облаците вероятно поглъщат всички звуци от повърхността на земята. И не само звуците. Всякакви неща. Например възприятия.
С ръце в джобовете на дъждобрана тръгнах по тясната уличка, от време на време се хлъзгах. Там, където на пътя ми се изпречваха сушилките за пране, се промушвах странишком между стените. Минавах направо под стрехите на други къщи. Ето как вървях по притихналата уличка, която приличаше на изоставен изкуствен канал. Маратонките ми не издаваха никакви звуци по тревата. По време на краткия път чух само в една от къщите пуснато радио. Течеше предаване, в което се обсъждаха проблемите на слушателите. Някакъв мъж на средна възраст се оплака на возещия от тъща си. От откъслеците, които чух, се разбра, че жената е на шейсет и осем години и направо е луднала по конните надбягвания. След като подминах къщата, звукът на радиото започна да глъхне, докато не остана нищо, сякаш в небитието бяха хлътнали не само звукът на радиоапарата, но и мъжът на средна възраст с тъща му, вманиачена на тема коне, макар че и двамата със сигурност съществуваха някъде по света.