Накрая излязох при празната къща. Тя си стоеше пак така притихнала. На фона на сивите ниски облаци къщата със заковани капаци по прозорците на втория етаж се въздигаше като мрачно зловещо присъствие. Наподобяваше огромен товарен кораб, който отдавна е заседнал в бурна нощ на риф и е зарязан там да гние. Ако тревата не беше избуяла още повече след последното ми посещение, можех да реша, че тук времето е спряло. След дългите дъждовни дни стръкчетата трева се зеленееха злачни и лъскави и лъхтяха на дива волност, както мирише всичко, което е с корени дълбоко в пръстта. Точно в средата на това море от трева стоеше птицата — беше в съвсем същото положение като миналия път, с разперени криле, готова да политне. Точно тази птица обаче нямаше, разбира се, да политне никога. Знаех го, знаеше го и птицата. Тя щеше да продължи да чака там, където я бяха настанили, до деня, когато някой я откраднеше или я натрошеше на парчета. Не съществуваше друга възможност птицата да напусне градината. Единственото, което помръдваше, беше малка бяла пеперуда, която няколко седмици след сезона пърхаше над тревата. Напредваше несигурно, като човек, който търси нещо, а е забравил какво. След пет минути безплодно търсачество пеперудата политна нанякъде.
Както смучех лимоновия бонбон, се облегнах на мрежестата ограда и се вгледах в градината. От котарака нямаше и следа. Нямаше следа от нищо. Мястото приличаше на езеро със застинала застояла вода, където някаква огромна сила е препречила естествения поток.
Усетих някого зад себе си и се обърнах. Ала нямаше никой. Само оградата от другата страна на уличката и портичката в нея, портичката, където бе стояло момичето. Но сега тя беше затворена и в двора нямаше никой. Всичко бе мокро и притихнало. И се носеха миризми: трева. Дъжд. Дъждобранът ми. Лимоновият бонбон под езика ми, полуразтопен. Усетих ги всичките само с едно вдишване. Пак се обърнах и се огледах, ала нямаше никой. Ослушах се и дочух далечния приглушен тътен на хеликоптер. Там горе имаше хора, които летяха над облаците. Но дори този звук се отдалечи и отново се спусна тишина.
Мрежестата ограда около празната къща също беше с портичка — и тя мрежеста, естествено. Побутнах я плахо. Тя се отвори с едва ли не разочароваща лекота, сякаш ме приканваше да вляза. „Не се притеснявай — все едно ми каза. — Влизай.“ Не се налагаше да се позовавам на подробните си познания за законите, които бях придобивал в продължение на осем дълги години, за да съм наясно, че може да загазя не на шега. Ако някой съсед ме забележеше в празната къща и се оплачеше в полицията, ченгетата щяха да довтасат и да ме подложат на разпит. Щях да обясня, че си търся котарака, че е изчезнал и съм тръгнал да оглеждам квартала. Щяха да ме питат къде живея и къде работя. Щеше да се наложи да кажа, че съм безработен. От това те щяха да се усъмнят още повече. Вероятно се страхуваха от терористи левичари или нещо от този род и бяха убедени, че терористите левичари са плъзнали из цяло Токио със скрити арсенали от оръжие и самоделни бомби. Щяха да се обадят на Кумико в редакцията, за да проверят разказа ми. Тя щеше да се разстрои.
Е, чудо голямо. Влязох и дръпнах портичката, за да я затворя след себе си. Да става, каквото има да става.
Прекосих градината и се огледах. Маратонките стъпваха както винаги безшумно по тревата. Имаше няколко овощни дръвчета, но не знаех как точно се казват, тревата беше висока. Беше избуяла и бе скрила всичко. По две от овощните дървета се бе увило подрумче, което сякаш ги бе задушило до смърт. Цветята в лехата покрай оградата бяха покрити с яйца на насекоми и се белееха като призраци. По едно време до ухото ми забръмча упорита мушица.
Подминах каменното изваяние и стигнах до нахлузените един върху друг бели пластмасови столове, скътани под стряхата. Най-горният беше мръсен, но столът под него вършеше работа. Избърсах го с ръка и седнах на него. От високите бурени бе невъзможно да ме видят от уличката, стряхата ме пазеше от дъжда. Седях, свируках си и наблюдавах как градината получава прещедрия дар от ситни дъждовни капки. В началото не забелязах какво точно си свирукам, после си дадох сметка, че е увертюрата на „Крадливата сврака“ от Росини, същата мелодия, която си бях свирукал и когато ми се бе обадила онази непозната и бях готвил спагети.