Докато си седях така в градината без хора наоколо, докато гледах тревата и каменната птица и си свируках (фалшиво) мелодията, имах чувството, че съм се върнал в детството. Че съм в скривалище, където не ме вижда никой. Това ми вдъхна спокойствие. Прииска ми се да метна по някаква цел камък — ставаше и малко камъче. Например по каменната птица. Щях да я ударя само колкото да я чуя как издрънчава. Като дете често си бях играл така. Слагах на известно разстояние празна консервена кутия и мятах камъни, докато я напълнех. Можех да го правя с часове. Сега обаче в краката ми нямаше камъни. Както и да е! На никое място няма всичко, от което се нуждаеш.
Вдигнах крака, свити в коленете, и подпрях брадичка на ръката си. После затворих очи. Пак не се чуваха никакви звуци. Мракът зад затворените ми клепачи беше като облачното небе, но сивото бе някак по-наситено. През няколко минути някой идваше и рисуваше върху сивото с различен негов оттенък: златист, зеленикав, червен. Бях възхитен колко много отсенки на сивото има. Странни същества са човеците. Достатъчно е да поседиш на едно място десетина минути, и ще видиш изумително многообразие от сиви тонове.
Докато разглеждах каталога си с мостри на сивия цвят, пак си засвируках, без да мисля за нищо.
— Ей! — каза някой.
Отворих рязко очи. Понаведох се странично, за да видя над треволяка портичката. Беше отворена. Широко. Някой ме беше последвал вътре. Сърцето ми се разтуптя лудешки.
Ей! — каза отново някой.
Женски глас. Тя излезе иззад птицата и тръгна към мен. Беше момичето, което се бе пекло на слънцето в двора отсреща. Носеше същата синя тениска на „Адидас“ и късия панталон. И този път накуцваше. Само дето не беше с тъмните очила.
— Какво правиш тук? — попита то.
— Търся си котарака — отговорих аз.
— Сигурен ли си? Нямам чувството, че търсиш нещо. Седиш със затворени очи и си свирукаш. Така трудно ще намериш каквото и да било, нали?
Усетих, че се изчервявам.
— На мен не ми пречи — продължи момичето, — но някой, който не те познава, ще вземе да те помисли за извратен тип. — То помълча. — Не си извратен тип, нали?
— Вероятно не — рекох аз.
Момичето се приближи, огледа придирчиво натрупаните един върху друг пластмасови столове, избра си един, по който нямаше много кал, и след като го огледа още веднъж, го свали на земята и седна.
— И свирукането ти е ужасно — оповести момичето. — Не знам мелодията, но свирукаш фалшиво. Не си обратен, нали?
— Вероятно не — отвърнах аз. — Защо?
— Някой ми е казвал, че обратните не умеели да свирукат. Така ли е?
— Кой знае? Вероятно са празни приказки.
— Както и да е, пет пари не давам, и да си някой извратен тип или педал. Между другото, как се казваш? Не знам как да се обръщам към теб.
— Тору Окада — представих се аз.
Момичето повтори тихо няколко пъти името ми.
— Ама че име — рече то.
— Е, не е кой знае какво име — съгласих се аз. — Винаги ми се е струвало, че звучи като името на министър на външните работи отпреди войната: Тору Окада. Нали?
— Нищо не ми говори. Мразя историята. Най-слаба съм по този предмет. Но както и да е. Нямаш ли прякор? Нещо по-лесно от това Тору Окада.
Не се сещах да имам прякор. Никога през живота си не бях имал. Защо ли?
— Нямам прякор — отвърнах аз.
— Никакъв ли? Например Мечока? Или Жабока?
— Никакъв.
— Ау! — извика момичето. — Измисли си някакъв.
— Птицата с пружината — рекох аз.
— Птицата с пружината ли? — зяпна ме момичето. — Това пък какво е?
— Птицата, която навива пружината — обясних аз. — Всяка сутрин. По върховете на дърветата. Навива пружината на света. Чагъъърт.
Момичето продължи да ме гледа. Аз въздъхнах.
— Просто ми хрумна — допълних. — И не само това. Всеки ден птицата идва и прави чагъъърт в дървото на съседа. Но никой не я е виждал.
— Звучи ми логично. И така, вече ще бъдеш Господин Птицата с пружината. Не се произнася лесно, но пак е за предпочитане пред това Тору Окада.
— Благодаря ти много.
Момичето качи крака на стола и подпря брадичка върху коленете си.
— А ти как се казваш? — попитах аз.
— Мая Казахара. Мая… като месец май.
— През май ли си родена?