Започнах да обмислям хладнокръвно положението. В началото водата ми стигаше само до кръста, можех да не се притеснявам, че ще се удавя. Вярно, не бях в състояние да се движа — вероятно защото бях изразходвал силите си до последна капка. Ще мине малко време и ще си ги възвърна. Раните от ножа вероятно не бяха много дълбоки, а вцепенението поне ми спестяваше болката. Бузата ми май вече не кървеше.
Облегнах глава на стената и си казах: „Добре де, няма страшно.“ Всичко вероятно беше приключило. Единственото, което трябваше да направя, бе да оставя тялото си да почине малко, после да се върна в своя първоначален свят, в света горе на земята, където всичко тъне в слънчева светлина… Но защо кладенецът най-неочаквано беше започнал да се пълни с вода? Толкова дълго беше пресъхнал, мъртъв, а сега се съживяваше. Дали не беше свързано с онова, което бях постигнал там? Да, вероятно беше. Онова, което е спирало водната жила, сигурно се е махнало.
След някое време си дадох сметка за един зловещ факт. В началото се опитах да не го приемам като факт. В съзнанието ми изникна цял списък възможности, чрез които да го опровергая. Помъчих се да си втълпя, че е халюцинация, породена от мрака и умората. Накрая обаче се видях принуден да призная истината. Колкото и да се опитвах да заблудя сам себе си, фактът си беше факт.
Водата се покачваше.
Водата се бе покачила и сега ми стигаше не до кръста, а до коленете, които бях свил. Покачваше се бавно, но се покачваше. Отново се помъчих да раздвижа тялото си. С насочено усилие се постарах да изстискам колкото силици ми бяха останали, но не постигнах нищо. Единственото, което успях да направя, бе да поизвия врат. Погледнах нагоре. Капакът на кладенеца си беше плътно на мястото. Опитах се да видя часовника на лявата си китка — безуспешно.
Водата проникваше през някакъв отвор, при това все по-бързо. В началото само се беше процеждала, а сега направо шуртеше. Чувах я. След малко вече ми стигаше до гърдите. Колко ли дълбока щеше да стане?
„Пази се от вода“, ми беше казал господин Хонда. Никога не бях обръщал внимание на пророчеството му. Вярно, не го бях забравил (човек не забравя такива странни неща), но не го бях взимал и на сериозно. За нас с Кумико господин Хонда не бе нищо повече от безобиден епизод. От време на време, ако се случеше нещо, повтарях думите му на шега: „Пази се от вода.“ И двамата с Кумико се смеехме. Бяхме млади и нямахме нужда от пророчества. Самият живот си беше нещо като пророчество. Но господин Хонда се оказа прав. Направо ми идеше да прихна на глас. Водата се покачваше и аз бях в беда.
Спомних си за Мая Казахара. Използвах въображението си, за да си представя как тя маха капака на кладенеца — съвсем истински и ясно. Образът беше толкова истински и ясен, че можех и да вляза в него. Не бях в състояние да помръдна тялото си, но въображението ми още работеше. Какво друго можех да сторя?
— Ей, Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара. Гласът й отекна надолу, после нагоре по стените на кладенеца. Чак сега си дадох сметка, че в кладенец с вода има по-добро ехо, отколкото в пресъхнал кладенец. — Какво правиш долу? Пак ли мислиш?
— Не правя нищо — отвърнах, гледайки нагоре. — Сега нямам време да обяснявам, но не мога да си помръдна тялото, а водата тук се покачва. Кладенецът вече не е пресъхнал. Може да се удавя.
— Клетият Господин Птицата с пружината! — рече Мая Казахара. — Изчерпа се, докато се опитваше с всички сили да спасиш Кумико. И вероятно наистина си я спасил. Нали? И междувременно си спасил куп други хора. Но не си спасил себе си. А никой друг не може да те спаси. Използвал си силите и съдбата си, за да спасяваш другите. Всичките ти семена са били посети другаде и сега торбичката ти е празна. Чувал ли си за по-голяма несправедливост? Мъчно ми е за теб, Господин Птицата с пружината, наистина. Но в края на краищата ти сам реши така. Разбираш ли за какво говоря?
— Разбирам — отвърнах.
Усетих в дясното си рамо тъпа болка. Значи наистина се е случило, помислих аз. Ножът наистина ме е порязал. Порязал ме е като истински нож.