— Страх ли те е да умреш, Господин Птицата с пружината? — попита Мая Казахара.
— Естествено, че ме е страх — отговорих аз. Чух как гласът ми прокънтява в кладенеца. Беше моят глас и същевременно не беше моят. — Естествено, че ме е страх, като си представя как ще умра в този тъмен кладенец.
— В такъв случай сбогом, клети ми Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара. — Съжалявам, но не мога да ти помогна. Далеч съм, много далеч.
— Сбогом, Мая Казахара — отвърнах аз. — Изглеждаш страхотно по бански.
Гласът на Мая Казахара беше много тих, когато тя каза:
— Сбогом, Господин Птицата с пружината.
Капакът на кладенеца отново се затвори плътно. Образът избледня. Но не се случи нищо. Образът не беше свързан с нищо. Извиках към отвора на кладенеца:
— Къде си. Мая Казахара, точно сега, когато имам нужда от теб?
Водата ми стигаше до гърлото. Обхващаше като примка шията ми. От притеснение ми беше трудно да дишам. Вече под водата, сърцето ми се затрудняваше да отмерва времето, което му беше останало. При това темпо разполагах само с пет минути, преди водата да затули устата и носа ми и да започне да пълни белите ми дробове. Беше невъзможно да победя. Бях върнал този кладенец към живот и щях да умра заедно с възкръсването му. Казах си, че не е чак толкова зле да умреш така. Светът беше пълен с далеч по-страшни начини за умиране.
Затворих очи и се постарах да посрещна възможно най-спокойно наближаващата смърт. Замъчих се да надвия страха. Поне бях успял да оставя след себе си някои неща. Това беше единствената дребна добра новина. Опитах да се усмихна — без особен успех. „Все пак ме е страх да умра“, прошепнах на самия себе си. Оказа се, че това са последните ми думи. Не бяха много значителни, но бе твърде късно да ги променям. Водата вече беше над устата ми. После стигна до носа ми. Спрях да дишам. Дробовете ми изискваха въздух. Но въздух вече нямаше. Имаше само хладка вода.
Аз умирах. Като всички останали хора, които живеят по тази земя.
36.
Разказ за патешкия народ
„Здравей отново, Господин Птицата с пружината.
Ей, тези писма стигат ли изобщо до теб?
Написала съм ти тонове писма и вече наистина се питам дали изобщо ги получаваш. За адреса ти не съм съвсем сигурна, не пиша адрес на подателя, така че сигурно ги трупат на рафта за ненамерени получатели в пощата и те си стоят непрочетени и прашни. Все пак реших: карай, ако не ги получаваш, не ги получаваш, какво толкова? Драскам си ги тия неща, но за мен най-важно е, че излагам мислите си върху хартия. Лесно ми е да го правя, ако си представя, че ти пиша на теб, Господин Птицата с пружината, и аз не знам защо. Ей, наистина, защо ли?
Но ми се иска да прочетеш точно това писмо. Надявам се и се моля да го получиш.
А сега ще ти разкажа за патешкия народ. Да, знам, споменавам ти за пръв път за него, но слушай сега.
Казвала съм ти вече, че фабриката, в която работя, е разположена в огромен парк с гора, езеро и така нататък. Страхотно е за разходки. Езерото е доста голямо и там живее патешкият народ, общо дванайсетина птици. Не знам какъв е редът в семейството им. Вероятно и те си имат някакви вътрешни отношения, някои членове се разбират по-добре с едни и не толкова добре с други, но никога не съм ги виждала да се бият.
Декември е, езерото е започнало да се заледява, но ледът не е много дебел. Дори когато е студено, има достатъчно незаледена вода и патиците си плуват. Казвали са ми, че когато ледът стане достатъчно дебел, някои от момичетата идват тук да се пързалят с кънки. Тогава на патешкия народ (да, знам, че изразът е странен, но свикнах с него и сега си го употребявам, без дори да се замислям) ще му се наложи да се премести другаде. Лично аз не обичам да се пързалям с кънки и предпочитам да не се заледява, но няма как. Искам да кажа, че в тази част на страната става наистина много студено и щом живее тук, патешкият народ трябва да се примирява с това положение.
Напоследък идвам тук в края на всяка седмица и убивам времето, като гледам патешкия народ. Като дойда, два-три часа си минават ей така, без да ги усетя. Излизам на студа, омотана от глава до пети като ловец на бели мечки: дебел панталон, шапка, шал, ботуши, подплатено с кожа яке. И с часове седя сама на някой камък и гледам захласната патешкия народ. Понякога им роня стар хляб. Никой друг, разбира се, не идва в студовете да се занимава с такива шантави неща.