Вероятно не знаеш, Господин Птицата с пружината, но е страшно приятно да прекарваш времето с патешкия народ. Никога не ми омръзва да го гледам. Направо не проумявам защо всички останали се разкарват и се охарчват, за да гледат някакъв тъп филм, когато могат да се порадват на патиците. Понякога те си летят, после пляскат с криле и кацат върху леда, но краката им се плъзгат и патиците падат. Все едно гледаш телевизионна комедия! Смея се с глас, нали съм сама и няма никой друг наоколо. Е, не че нарочно се мъчат ме разсмеят. Правят всичко възможно да живеят сериозно и само понякога им се случва да паднат. Страхотни са.
Патешкият народ е с плоски оранжеви крачета, които са много сладки, приличат на детски гумени ботушки, но сигурно не са направени за лед, защото виждам, че патиците се хлъзгат и някои дори падат на дупетата си. Сто на сто краката им са без грайфери. Зимата не е от най-приятните годишни времена за патешкия народ. Какво ли си мислят патиците за леда и така нататък? Обзалагам се, че не го мразят чак толкова. Поне така ми се струва на мен. Изглеждат доста щастливи, нищо че е зима, и вероятно само си мърморят: «Пак ли тоя лед? Е, карай…» Ето още нещо, което страшно ми харесва в патешкия народ.
Езерото е насред гората, далеч от всичко. Никой (освен мен, разбира се!) не си прави труда да идва по това време на годината чак дотук освен в съвсем топли дни. Аз пък тръгвам по пътеката през гората и чувам как под ботушите ми скърца ледът от смръзналия се скорошен сняг. Виждам наоколо много птици. Когато съм вдигнала яката на якето и съм се омотала с шала, когато дъхът ми излиза във въздуха на бели облачета и нося в джоба си парче хляб, когато вървя по пътеката през гората и си мисля за патешкия народ, ми става едно такова топло и радостно и усещам, че от много, много отдавна не съм била толкова щастлива.
Но стига сега за патешкия народ.
Да ти призная, Господин Птицата с пружината, преди един час се събудих заради един сън за теб и седнах да ти пиша това писмо. В момента (поглеждам часовника) е точно два и осемнайсет през нощта. Както обикновено си легнах към десет часа, казах на патешкия народ «Хайде лека нощ на всички» и бързо съм заспала, но после, преди малко — хоп! — и се събудих. Всъщност не съм сигурна, че наистина е било сън. Изобщо не помня какво съм сънувала. Може и да не съм сънувала. При всички положения чух гласа ти точно до ухото си. Ти ме викна няколко пъти с много силен глас. Уплаших се и се събудих.
Когато отворих очи, в стаята не беше тъмно. През прозореца влизаше лунна светлина. Над хълма беше увиснала страхотна огромна луна като поднос от неръждаема стомана. Беше толкова голяма, та ми се стори, че ако се пресегна, мога да напиша върху нея нещо. А светлината, която струеше през прозореца, приличаше на голям бял вир. Седнах в леглото и започнах да умувам какво ли се е случило преди малко. Защо ме викаше по име с такъв ясен, кънтящ глас? Сърцето ми думкаше като обезумяло ужасно дълго. Ако си бях у дома, щях да се облека — нищо, че е посред нощ — и щях да дотичам по уличката до вас, Господин Птицата с пружината. Но тук, горе в планината, на милион километри от теб, не можех да изтичам никъде, нали?
И тогава знаеш ли какво направих?
Съблякох се гола. Ъхъ. Не ме питай защо. И аз самата не знам. Затова мълчи и слушай нататък. И така, съблякох и последната дреха от себе си и станах от леглото. И паднах на колене на пода в бялата лунна светлина. Бяха спрели парното и в стаята сигурно е било студено, аз обаче не усещах студ. В лунната светлина, която струеше през прозореца, имаше нещо особено, което обгръщаше тялото ми с тънка защитна пелена. Поне аз го чувствах така. Известно време стоях така и гледах, после обаче започнах да подлагам различни части на тялото си на лунната светлина. И аз не знам защо, стори ми се естествено. Лунната светлина беше страхотна, толкова красива, че просто не можех да не го направя. Главата, раменете, ръцете, гърдите, коремчето, краката, дупето и онова там отпред, знаеш кое: потапях ги едно по едно в лунната светлина, сякаш се къпех.
Ако някой ме беше видял отвън, щеше да му се стори много, ама много странно. Сигурно съм приличала на някаква извратенячка и шантавелка, която съвсем превърта от лунната светлина. Но никой не ме видя, разбира се. Въпреки че сега, като се замисля, онова момче с мотоциклета може би е било някъде там и ме е гледало. Е, чудо голямо. То е мъртво. Ако е искало да погледа и това му е доставяло удоволствие, защо пък не!
Но все пак не ме видя никой. Правех го сама на лунната светлина. И от време на време зажумявах и си представях патешкия народ, който вероятно спеше някъде край езерото. Мислех си за топлотата и щастието, които ние с патешкия народ бяхме създали заедно през деня. Защото в крайна сметка патешкият народ си е нещо като вълшебен амулет, който ме пази.