— Засега е по-добре да не се опитваш да се движиш и да говориш — спря ме Индийско орехче. Седеше с кръстосани крака на стола наблизо. — Канела ми каза, че си бил прекалено дълго в кладенеца — измъкнал си се на косъм. Но не ме питай какво е станало. Не знам нищо. Обади ми се посред нощ, звъннах да поръчам такси и веднага пристигнах тук. Просто не знам в подробности какво се е случило преди това. Дрехите ти бяха подгизнали и изцапани с кръв. Изхвърлихме ги.
Индийско орехче беше облечена по-небрежно от друг път, сякаш наистина е изхвърчала на пожар от тях. Беше с бял кашмирен пуловер, мъжка раирана риза и масленозелена вълнена пола, не носеше накити, беше опънала косата си назад. Изглеждаше малко уморена, но инак бе като от журнал. Захапа цигара и я запали със златната запалка с обичайното рязко щракване, присви очи и дръпна тютюневия дим. „Наистина не съм умрял — уверих се аз, когато чух звука на запалката. — Канела ме е извадил в последния момент от кладенеца.“
— Канела разбира нещата по особен начин — обясни Индийско орехче. — И за разлика от мен и теб винаги мисли много задълбочено за възможността да се случи едно или друго. Но дори той не се досети, че водата в кладенеца ще се върне толкова внезапно. Изобщо не е предполагал подобна възможност. Ето защо ти за малко да се простиш с живота. За пръв път виждам синът ми да изпада в паника. — Тя го каза с едва доловима усмивка. — Явно наистина те харесва.
Не чух какво добави след това. Усетих болка някъде далеч зад очите си и клепачите ми натежаха. Оставих ги да се затворят и се потопих в мрака, все едно се возех в асансьор.
Трябваше да минат цели два дни, докато тялото ми се възстанови. Индийско орехче остана до мен през цялото време. Не можех да се изправям сам, не можех да говоря, почти не можех да се храня. Най-много да пийна няколко глътки портокалов сок и да изям два-три резена праскова от компот. Вечер Индийско орехче се прибираше вкъщи и сутрин се връщаше. Което бе разумно, понеже по цяла нощ, а и почти през целия ден спях. За да се възстановя, очевидно имах нужда най-вече от сън.
Не видях нито веднъж Канела. Той явно ме избягваше съвсем съзнателно. Чувах как колата му минава през вратата в зида, когато той идваше да остави и да вземе майка си или да донесе храна и дрехи — чувах особеното бучене на двигателя на поршето, защото Канела бе престанал да кара мерцедеса, — но самият той не влизаше вътре. Подаваше на входната врата нещата на Индийско орехче, после си тръгваше.
— Скоро ще се отървем от това място — обясни тя. — Налага се отново аз да се грижа за жените. Е, какво да се прави. Сигурно така ми е било писано. Ще продължа, докато се изчерпам… и стана съвсем празна. А ти, ти вероятно вече нямаш работа с нас. Щом всичко това приключи и се възстановиш, е най-добре да ни забравиш възможно най-бързо. Защото… А, да, пропуснах да ти кажа… За зет ти Нобору Ватая. — Индийско орехче донесе от съседната стая вестник и го разгъна върху масата. — Канела го е купил преди малко. Снощи зет ти е получил удар в Нагасаки. Откарали са го в болница, но още не е дошъл в съзнание. Не знаят дали ще се оправи.
Нагасаки ли? Почти не разбирах какво ми говори. Понечих да кажа нещо, но от устата ми не излязоха думи. Нобору Ватая би трябвало да е получил удар в Акасака, а не в Нагасаки. Защо в Нагасаки?
— Държал е реч в Нагасаки — продължи Индийско орехче, — после е бил на вечеря с организаторите и внезапно се е свлякъл. Откарали са го в близката болница. Смятат, че е инсулт, мозъчен удар, вероятно вродено заболяване на кръвоносен съд в мозъка. Във вестника пише, че известно време ще бъде на легло, но дори и да дойде в съзнание, сигурно няма да си възстанови говора, така че това може би ще е краят на политическата му кариера. Жалко, беше толкова млад. Ще оставя вестника. Когато се почувстваш по-добре, можеш да го прочетеш.
Трябваше да мине известно време, докато осмисля тези факти като факти. Образите, които бях видял по телевизионните новини в хотелското фоайе, още се бяха врязали в съзнанието ми: кабинетът на Нобору Ватая в Акасака, полицаите, входът на болницата, мрачният репортер, напрегнатият му глас. Малко по малко обаче успях да се убедя, че съм гледал новини, каквито съществуват само в другия свят. В този свят всъщност не бях удрял Нобору Ватая с бейзболна бухалка. Няма да има полицейско разследване и нямаше да ме арестуват. Нобору Ватая е припаднал от мозъчен удар пред очите на всички. Не е станало никакво престъпление по никакъв начин. След като го осъзнах, ми олекна. Все пак нападателят, когото бяха описали по телевизията, приличаше изумително на мен, а аз нямах никакво алиби.