Би трябвало да има връзка между това, че в другия свят бях убил някого с бухалката, и мозъчния удар на Нобору Ватая. Съвсем определено бях убил нещо вътре в Нобору Ватая, нещо тясно свързано с него. Той вероятно е усетил, че е неизбежно. Ала онова, което бях извършил, не бе успяло да отнеме живота му. Той се беше задържал на ръба на смъртта. А трябваше да го бутна от този ръб. Какво ли щеше да стане сега с Кумико? Дали, докато брат й беше жив, тя пак нямаше да може да се освободи от него? Дали и от мрака на безсъзнанието той щеше да продължи да я държи с магията си?
Мислите ми успяха да ме отведат само дотук. Собственото ми съзнание постепенно се размаза, докато накрая не затворих очи и не заспах. Присъни ми се тревожен накъсан сън. Крита Кано държеше до гърдата си новородено. Не виждах лицето му. Крита Кано беше с къса коса, не носеше грим. Съобщи ми, че детето се казва Корсика и е наполовина мое, наполовина на лейтенант Мамия. Не била заминала за Крит, била останала в Япония, за да роди и да отгледа детето. Отскоро била с ново име, сега живеела спокойно заедно с лейтенант Мамия сред хълмовете на Хирошима и отглеждала зеленчуци. Това не ме изненада. Поне насън го бях предвидил.
— Как е Малта Кано, има ли нещо ново при нея от последния път, когато я видях? — попитах аз.
Крита Кано не отговори. Само ме погледна тъжно и после изчезна.
Сутринта на третия ден най-после успях да стана сам от леглото. Още ми беше трудно да вървя, но малко по малко си възвърнах способността да говоря. Индийско орехче ми направи оризова каша. Изядох я с малко плодове.
— Как е котаракът? — попитах я.
От известно време се притеснявах за него.
— Няма страшно. Канела се грижи за него. Всеки ден ходи до вас да го храни и да му сменя водата. Сега единственото, за което трябва да мислиш, си самият ти.
— Кога ще се отървете от това място?
— При първа възможност. Вероятно следващия месец. Мисля, че и ти ще вземеш малко пари. Сигурно ще се наложи да продадем имота по-евтино, отколкото го купихме, така че едва ли ще получиш много, но делът ти почти ще покрие онова, което си платил за ипотеката. Известно време ще имаш от какво да живееш. Няма да ти се налага да се притесняваш за пари. Заслужаваш го, ти работи усърдно тук.
— Дали ще съборят къщата?
— Вероятно. И сигурно ще запълнят отново кладенеца. Жалко, тъкмо когато е пак с вода, но днес на никой не му е притрябвал голям старовремски кладенец. Сега се вади вода с електрически водни помпи. Много по-удобно е и не заема толкова място.
— Мисля, че над мястото вече не тегне проклятие — отбелязах аз. — Сега пак ще си е най-обикновен имот, а не „къщата на обесениците“.
— Може би си прав — каза Индийско орехче. Помълча, хапейки устна. — Но това вече няма нищо общо с мен или с теб. Нали? При всички положения сега е най-важно да си почиваш и да не мислиш за неща, които не са от особено значение. Трябва ти още малко време, докато се възстановиш напълно.
Индийско орехче ми показа във вестника, който бе донесла сутринта, статия за Нобору Ватая. Не беше голяма. Той още бил в безсъзнание, но от Нагасаки бил прехвърлен в голяма университетска болница в Токио, в интензивното й отделение, и състоянието му не се било променило. В дописката се казваше само това. В този момент се сетих, естествено, за Кумико. Къде ли е тя? Трябваше да се прибера вкъщи. Но още нямах сили да извървя такова разстояние.
На другата сутрин стигнах само до мивката в банята и за пръв път от три дни се видях в огледалото. Изглеждах ужасно: приличах не толкова на уморено човешко същество, колкото на добре съхранен труп. Както ми беше казала Индийско орехче, порезната рана върху бузата ми беше зашита с професионални на вид шевове и ръбовете й бяха прихванати добре с бял конец. Раната беше около два и половина сантиметра дълга, но не много дълбока. Когато се опитах да направя физиономия, се опъна, но не усетих особена болка. Измих си зъбите и се избръснах с електрическа самобръсначка. След като свалих четината, направо не повярвах на онова, което видях в огледалото. Оставих самобръсначката и пак се взрях. Белега го нямаше. Мъжът ме беше порязал по дясната буза. Точно където беше белегът. Раната си беше там, но белега го нямаше. Беше изчезнал без следа от бузата ми.
През нощта на петия ден чух отново едва доловимия звук на камбанки на шейна. Беше два и нещо след полунощ. Станах от канапето, сложих си жилетка върху пижамата и излязох от „пробната“. Минах през кухнята, отидох в малкия кабинет на Канела и надзърнах вътре. Канела отново ме викаше от компютъра. Седнах на бюрото и прочетох съобщението върху екрана.