— Защо изобщо питаш? Представяш ли си някой, роден през юни, да се казва Мая?
— Вероятно си права — съгласих се аз. — Още ли не ходиш на училище?
— Наблюдавам те от доста време — вметна момичето, без да отговаря на въпроса ми. — От стаята си. С бинокъл. Видях те как влизаш през портичката. Държа подръка малък бинокъл, за да виждам какво става на уличката. Оттук минават какви ли не хора. Обзалагам се, че не знаеш. И не само хора. И животни. Какво правеше сам тук през цялото време?
— Седях си — отговорих аз. — Мислех за едно време. Свируках си.
Мая Казахара започна да гризе нокътя на палеца си.
— Странен си — отбеляза тя.
— Не съм странен. Хората го правят непрекъснато.
— Дори и да е така, не го правят в празните къщи на съседите. Можеш да си седиш и във вашия двор, ако искаш само да мислиш за едно време и да си свирукаш.
Тук беше права.
— Значи Нобору Ватая не се е прибрал.
Поклатих глава.
— И ти ли не си го виждала оттогава? — попитах аз.
— Не, а внимавах да не изскочи отнякъде тигров котарак на кафяви ивици. С леко подвита на върха опашка. Нали така?
Момичето извади от джоба на късия си панталон кутия цигари „Хоуп“ и запали една с клечка кибрит. Дръпна няколко пъти, погледна ме право в лицето и рече:
— Вече оплешивяваш леко, нали?
Вдигнах механично ръка към темето си.
— Не там, глупчо — каза момичето. — Отпред. Косата ти е по-назад, отколкото би трябвало да бъде. Не мислиш ли?
— Не съм забелязал.
— Е, аз забелязах — рече тя. — Точно тук ще оплешивееш. Отпред ще останеш без коса. — Момичето се хвана отпред за косата и доближи рязко челото си до лицето ми. — Внимавай.
Докоснах се отпред по косата. Може би Мая беше права. Косата ми като че ли наистина беше оредяла. Или само ми се струваше? Още нещо, за което да се притеснявам.
— В какъв смисъл? — попитах аз. — Как да внимавам?
— Всъщност май не можеш да направиш нищо. Няма как да избягаш от оплешивяването. Който оплешивява, си оплешивява. Щом му дойде времето — после няма спасение. Нищо не може да го спре. Разправят, че имало начин да го избегнеш, ако се грижиш добре за косата си, но това са врели-некипели. Виж скитниците, които спят в метростанция „Шинджуку“. Имат си коса хората. Да речеш, че всеки ден я мият с „Клиник“ и „Видал Сасун“ или се мажат с лосион „Х“. Само си дрънкат производителите на козметика, за да ти вземат парите.
— Със сигурност си права — възхитих й се аз. — Но откъде знаеш толкова много за оплешивяването?
— Работя към една фирма за перуки. От доста време. Знаеш, че не ходя на училище, и ми остава много време за убиване. Провеждам анкети, участвам в проучвания, неща от тоя род. Затова знам всичко за мъжете, които оплешивяват. Натъпкана съм с информация.
— Виж ти — възкликнах аз.
— Но знаеш ли — продължи момичето, след като хвърли фаса на земята и стъпи върху него, — във фирмата, където работя, ни забраняват да казваме, че някой е „плешив“. Трябва да кажем „мъже с проблемна коса“. Кажеш ли „плешив“, значи подлагаш хората на дискриминация. Веднъж предложих на шега да казваме „господа, изправени пред фоликулно предизвикателство“, леле, направо побесняха! „Не е смешно, млада госпожице“, казаха ми. Ужасно сериоооооооозни са. Знаеш ли? Всички по тоя скапан свят са ужасно сериозни.
Извадих лимоновите бонбони, лапнах един и предложих на Мая Казахара. Тя поклати глава и издърпа цигара.
— Сега се сетих, Господин Птицата с пружината — рече момичето, — че беше безработен. Още ли не си намерил работа?
— Не.
— А търсиш ли наистина?
— Определено. — Още щом изрекох думата, и се запитах доколко е вярна. — Всъщност не съм толкова сигурен — допълних. — Според мен имам нужда от време. Време, през което да мисля. И аз не съм сигурен какво точно ми трябва. Трудно е да ти обясня.
Мая Казахара пак загриза един от ноктите си и ме гледа дълго.
— Знаеш ли какво, Господин Птицата с пружината — подхвана тя. — Защо един ден не дойдеш да поработиш с мен? Във фирмата за перуки. Не плащат много, но е лесно и сам си определяш работното време. Какво ще кажеш? Не му мисли, направи го. За да смениш темпото. Това може би ще ти помогне да проумееш много неща.
Тук тя беше права.
— Тук си права — казах.
— Жестоко! — възкликна момичето. — Следващия път, когато се наканя да отида, ще мина да те взема. Та къде, каза, се пада къщата ти?
— Хм, трудно е да ти обясня. А може и да не е трудно. Вървиш по уличката, правиш всички завои. Вляво ще видиш къща с червена хонда сивик, паркирана отзад. Има лепенка „Нека има мир за всички народи по света“. Ние сме в следващата къща, но нямаме портичка към улицата. Има циментов зид, трябва да се прекатериш. На мен ми стига до брадичката.